Тази година няма кой знае какво ново да кажем за преразказа, даден на изпита по български език и литература на НВО след 7. клас. С две думи – кандидат-гимназистите имаха късмет – падна им се хубав художествен текст, който има релефен, динамичен, запомнящ се сюжет, стегнат повествователен синтаксис, откроени части на композицията, ярка и неочаквана развръзка, близък е до мировъзприятието им и психологическата им нагласа за света и другите… Изобщо – онази част от обществото, която винаги гледа дали преразказът има връзка с възрастовия критерий, дали би бил актуален, интересен за седмокласниците, дали би бил поучителен, дали отразява реално мислите им усещането им за живота и дали съдържа прочие утилитарни аспекти на „удобната“ литература – тази част от обществото сега би следвало да е доволна… Макар че спрямо гореспоменатите критерии преразказът Вида от 2010 година би бил просто подложен на разстрел, а Бабата, която хранеше котките от 2012 – направо на церемониално аутодафе…

Нас обаче ни интересува нещо друго – дали разказът е добър за преразказ, доколко неговата художествена природа е податлива на възможните и изискуеми репродуктивни техники; как и доколко успешно те биха могли да бъдат приложени; къде се крият неподозираните уловки…

От практиката е ясно, че няма как да се разбере дали един текст става за преразказ, преди да се даде на целевата аудитория. Очакването е, че всеки разказ би трябвало да става. Да, така е, но с каква степен на сложност са съответните текстове, колко време изискват за написване, колко трудни са за запомняне?… Какви са коварните вълчи ями на пряката реч и на глаголното време?… Това се разбира едва след като даден преразказ се зададе, направи и провери. Да вземем трудните за възприемане и твърде отдалечени от модерния свят на съвременния седмокласник горепосочени разкази от НВО 2012 и 2012 – те са чудесни текстове за преразказ, но са често непосилни за много млади хора. Възможно е съвсем непретенциозен художествен текст да е напълно подходящ за преразказ. А – от друга страна, кратките текстове на Ърскин Колдуел например, които кръжат в мрежата и са блестящи художествени произведения, много трудно стават за преразказване…

От МОН обаче пълнят банката за преразкази с непубликувани произведения на съвременни български автори (да не би някой ученик преди това да е имал възможността да прочете някъде изпитния текст), а дали тези произведения са лесни за преразказване, или пак стават, но с доста зор, това едва ли някой се грижи да проследява. Пък и едва ли има нужда – все пак с повече зор всичко се постига, нали?…

Този текст, който се падна тази година, е близък до душата на седмокласника и същевременно е напълно подходящ за ученическия жанр „подробен трансформиращ преразказ“. Най-малкото защото, както вече отбелязахме, лесно се помни поради бързотечната, ярка и гъвкава сюжетна линия.   Но целите на традиционния годишен анализ са да покажат трудностите и спънките, които непредвидено могат да доведат до промяна на очаквания резултат (в някои случаи нагоре, ако ученикът се е справил с предизвикателствата). Неудобствата в Изборът на Кристин Димитрова до голяма степен са познати от миналогодишния разказ на Иванка Могилска и от нашия анализ, но освен тях има и някои нови. Благодарим предварително на търпеливия читател за вниманието.

1. Както и миналата година, така и сега има трудни за преразказване фрагменти на полупряка реч. Героинята на Димитрова е силно интуитивна и предава както своите вътрешни гласове, така и мислите на приятелката си, които разгадава с безпогрешния усет на чувствително младо момиче. Реплики като Какво ли още исках от този човек? (скрита мисъл на Таня за поведението на Калина спрямо измисления нов съпруг на майка ѝ), Беше се надявала на повече подкрепа от мен (мисловно разчетено разочарование, мълчалив упрек на Таня), Но човек сам избира дали да е обикновен, или не (вътрешна реч, своеобразен девиз на главната героиня) изискват повече умуване за оформяне като преразказни конструкции. Те трябва да отразяват различни посоки на ментално проектиране: Калина разкрива сама себе си или Калина разкрива какво Таня мисли за нея. Трябва да се изберат подходящи глаголи, да се оформят точни фрази… Но преди всичко трябва тези фрагменти да се осмислят в тяхната комуникационна разнопосочност. Макар и герой повествовател, Калина притежава частично измеренията на вездесъщия разказвач – тя разбулва пред читателите мълчаливия свят на приятелката си, разпознава го, анализира го. Само внимателните ученици ще усетят това и ще намерят подходящите формулировки.

          2. Отново има реплики на пряката реч, въведени без никакъв глагол за речева изява, което всъщност е добре, защото това прави повествованието по-живо, по-пластично, активира представите на четящия за движението на описваната сцена, без досадните уточнения на автора (каза, рече, отвърна, промърмори…). Но подобни реплики са трудни за преразказване. Обикновено те трябва да бъдат обвързани с някакво движение, с психологическо преживяване: загрижеността и тревогата на бабата (Калинче, какво се е случило?), изненадата на старата жена от измислиците на внучката ѝ (В някой от нейните хотели?), недоумението на Таня след признанието на Калина (Но защо си ме лъгала досега?) – това са все трудни за преработване реплики… Както писахме и миналата година, те изискват повече време за съобразяване, за намиране на точните думи, за оформяне на новите изреченски конструкции… Това не е грешка на авторката – пак да кажем, дори така повествователната линия е много по-жива, сценично раздвижена… Но как се преразказва това, когато часовникът безмилостно и гилотинно отброява 75 минути?

3. В текста има една разговорна и експресивна  реплика – Ама че дивотия! Тя също изисква мисловни ресурси за своето преобразуване.

4. Новата и неочаквана трудност е наличието само на героини, ако не броим мимолетните образи на измисления съпруг, на брата на Таня и на баща им, който е тръгнал по болниците. Споменаваме ги, защото майката „хотелиерка“ в Италия е устойчива героиня, която не присъства в актуалното художествено настояще, но все пак е част от сюжета в много по-голяма степен от трите мъгляви мъжки силуета. Защо е въведена тази „война на половете“ в настоящия анализ ли? Много просто – защото четирите женски образа (три присъстващи и един отдалечен) изискват във верижното разгръщане на синтаксиса и текста непрекъсната замяна със съответните местоимения – тя, нея, ѝ, нейният… Понякога местоименната субституция обърква, създава двусмислици и неясноти. Следователно при техниките на преразказване трябва много да се внимава кой на кого какво казва, кой на кого за кого говори. Затова е добре, въпреки нежеланите стилистични повторения, местоименията от женски род да се редуват със съществителните собствени или нарицателни имена (Калина, Таня, майка ѝ, баба ѝ), защото местоименната референция може силно да размие представата за посоката на комуникацията или действието. Това затруднение е ново, но трябва да си признаем, че вече сме се сблъсквали в практиката с него – например в Задача с много неизвестни – преразказът от 2020 година, в който всички герои пък бяха момчета, а и учителят по математика също се заместваше с вездесъщите той, го, му, негов… Миналата година отново имахме преразказ само с героини, но там това затруднение не бе проявено. Диалогът на Ева с майката бе кратък. После следваше дълъг диалог, но със сова – съществителното нарицателно спокойно можеше да се използва постоянно, защото репликите на препарираната птица бяха дълги и повторението не се усещаше. В тазгодишния преразказ има подвижни, напрегнати диалози, мисловни мостове от едната към другата героиня, пък и всички те говорят за майката в Италия и кръстосването на траекториите към образите е много по-сгъстено. Само местоименна замяна би довела до грешка. Трябва да се повтарят имената на героините или да се измислят подходящи синоними: Калина и Таня – приятелката, съученичката; бабата – възрастната жена. Който не се е сетил за това, може да остане неприятно изненадан…

5. И на последно място трябва да се посочи високата граматична честота на употреба на минало неопределено време – цели единайсет форми, от които само една е възможно заменима с универсалното за неутралния разказвач сегашно време. Нуждата от употребата на перфекта за изразяване на действие, осъществено в миналото спрямо актуалната гледна точка на неутралния разказвач, е често трудно доловима за учениците, още повече в ситуации, когато пишат в унеса на монотонно приспивното преобразуване на всякакви глаголни форми в сегашни, а най-вече в съдбовния ден на изпита, когато са изнервени и невнимателни.

          Така че предвид гореизложените наблюдения е възможно да се предположи, че някои ще останат неприятно изненадани от занижените оценки за преобразуване на пряка реч в непряка, за стил и лексика и за глаголното време. Но поне можем да бъдем спокойни за първите два най-важни показателя – съдържанието и подробностите. Те поне лесно се запомнят и възпроизвеждат словесно.

          Е, има и някои дребни нюанси, но тях просто ще ги споменем. Глаголната форма (съчетана със задължително дателно местоимение) догади ми се не бива да се преобразува в догажда ѝ се. Стилово е неблагозвучно, а съществува и омонимия с глагола „догаждам се“ в смисъл „досещам се за нещо, умувам върху нещо“. По-добре да се измисли някаква синонимна замяна, както сме се опитали да направим и ние. После – инхоативният глагол (за начална фаза на действието) запристъпва не може да бъде оставен в тази форма (омонимна е в сегашно и в минало свършено време), защото в сегашно време тя  не изразява актуално действие, реално ставащо в момента (а многократно повторително действие, типично за някого). Така че най-добре е да се замени с глаголната конструкция започва да пристъпва, в която инхоативната семантика на представката ЗА да бъде заменена от цяла дума с пълно лексикално значение на начало.

          Всичко това е описано в цветната схема, която и тази година предлагаме на нашите читатели. И отново сме водени от идеалната представа, че ученикът е запомнил целия текст дословно, запечатил си го е в паметта ведно с пунктуацията и е готов да го възпроизведе с най-нищожните подробности.

          Благодарим за вниманието, приятно четене, успех на всички старателни и ученолюбиви кандидат-гимназисти и ако е живот и здраве, както казват хората, ще се видим отново догодина!

          Довиждане!

Сърдечно благодарим отново за вниманието и интереса!

БД

Тази година се падна преразказ, който еднозначно можем да определим като много труден. Не просто труден, а именно много труден. Разбира се, това е въпрос на гледна точка и тъй като сме свикнали да се съобразяваме с други становища, парадоксално можем да се съгласим и с противното твърдение, че преразказът е доста лесен. Да видим първо защо е лесен.

Лесен е, защото в него няма сложни сюжетни лъкатушения – такива имаше например в Седем хайдути и едно магаре, във Вида, в Череша с алени сърца, в Родителска среща… Проста история – един ден на една седмокласничка, разпъната между радостите и тревогите си. Даже няма типичен сюжет – просто една събитийна верига. Запомнят се отделните случки в тяхната последователност, разпределят се помежду им странните промени в ръста на Ева и толкова – кое му е трудното?! Събуждането, забравеното домашно, ретроспекцията от вчера, банята, майката, палачинките, училището, Лили, химията, междучасията, решението за отказ от въздушен хокей, разсърдената Лили, гоненето по коридора, натъкването на Алекс, скриването в кабинета по биология, разговорът със совата, разкритията за тайната на променливия ръст, прошката на Лили, безмълвието на совата… Е, подробностите, разбира се. Но те не са смущаващи и прекомерни – такива бяха в Бабата, която хранеше котките, в Череши, в На изток от Запада, в Богатствата на момъка… С две думи – обикновен преразказ. Така че – защо да е труден?

Труден е поради няколко причини – ето ги и тях:

• изобилни конструкции от полупряка реч, въведени без глаголи за мисловна процесуалност;
• въвеждане на реплики без глаголи за речева изява и нерядко заместването им с глаголи за жестомимични актове, съпровождащи вербалната комуникация (визуализиращи повествователната картинност паралингвистични елементи на общуването);
• понякога пряката реч е въвеждана без никакъв пояснителен глагол – нито за речева изява, нито за жестомимика;
• редуване на минало време със сегашно време в главните изречения на повествованието;
• наличие на сложен за преразказване микроепизод – ретроспекция, съчетана с трудна за преобразуване фразеологизирана конструкция, последвана от преизказни форми…

И тъй като така поднесени те звучат безкрайно отвлечено и неясно, ще ги разясним подробно и последователно в следващите страници.

Много конструкции с полупряка реч (тук, в преразказа, маркирани с дебело подчертаване)

Случвало се е и други години да има полупряка реч в преразказа, такъв беше преразказът на глава от романа Задача с много неизвестни на Братя Мормареви. Размислите на Досьо как да напусне училище, за да се включи в разследването на криминалния случай заедно със своите приятели, беше точно един такъв микроепизод. Седмокласниците имат полупряка реч като част от последния теоретичен урок, те би следвало да могат да я разпознават. Неудобството, което тя създава, е в това, че те много по-често през цялата година са трансформирали конструкции от пряка реч в непряка, а в подобен случай трябва да разпознаят полупряката реч и да се сетят за особеностите на нейното преобразуване – не с глаголи за говорене (verba dicendi – каза, отговори, промълви, извика…), а с глаголи за мисловна дейност и за познание (verba putandi – мисля, разсъждавам, досещам се, представям си и т.н.; и verba cogitandi – разбирам, научавам, откривам, узнавам и т.н.). Нерядко глаголите за ментални процеси като цяло се обобщават под термина verba cogitandi.

И така – героинята е твърде емоционална, уплашена, смутена девойка, която води повествованието от психологическата гледна точка на своите спонтанни, променящи се бързотечно преживявания. Затова и разказвателните техники са също непоследователни, следващи криволичещите чувства на малката Ева – разказвачката: от обективно излагане на ситуацията (Видях, че кабинетът по биология е отворен, и се шмугнах вътре) до непосредствената експресия, в която може да има препратка към обективния свят (Тъжна работа! Ей, ей! Аз май се смалявам! Ето, едва стигам до ръба на мивката!), но може да бъде и само словесно отражение на вътрешни усещания, размишления, самоанализи, възторзи и тревоги  (Каква майка е, не вижда ли какво се случва с дъщеря ѝ?!). За да запази повествователната сгъстеност и непосредственост  на предаваните настроения, Иванка Могилска бяга от пояснителните глаголи от горепосочения тип. Не пише например С тъга си помислих, че каква майка е това, след като не вижда какво се случва с дъщеря ѝ… Да, но седмокласникът трябва да се досети за тях, за да преобразува полупряката реч в непряка. Именно да се досети, защото той е свикнал да оперира с глаголи за говорене, а сега трябва да търси в ума си глаголи за мислене. А това изисква време за разпознаване на конструкцията, време за намиране на подходящ глагол за мисловна дейност, време за синтактично реконструиране в канавата на препредадената чужда реч. Изисква с една дума – време…  

Като към всичко това се прибави и обстоятелството, че конструкциите с полупряка реч наистина изобилстват в това повествование, задачата на кандидат-гимназиста се усложнява още повече и още повече се скъсява отреденото му време за преразказа.

Въвеждане на пряка реч с глаголи за жестомимична изява (тук, в преразказа, маркирани с жълто оцветяване)

Пояснителните думи между авторовата и пряката реч, които са сигнали за изречената реплика, най-често са глаголи за говорене (verba dicendi). Динамиката на емоционалното повествование, много често смесващо обективния външен свят със субективните трепети на вътрешните „светове“ на героинята, трудно е съвместимо с формалното, показното обозначение на словесността. Напротив – трескавият тревожен ритъм на разказвателната стратегия и дори (ако щете!) на разказвателната интонация предпочита репликите да бъдат маркирани с други глаголи. Глаголи, които изразяват движение (протегнах се, показа се, врътна се, бях върнала), показателност (протегнах), жестове (завъртя главата си), мимики (усмихна се, ококорих се)...

Въпросът е, че при преобразуването на тези изрази от пряка в непряка реч ученикът едновременно трябва да измисли глагол за речева изява и същевременно да запази другия – сценографиращия двигателната пластика на героите в изобразителния план на повествованието. Например така:

– Закуската е готова! – показа се майка ми на вратата.

Майка ѝ се показва на вратата и ѝ съобщава, че закуската е готова.

Майка ѝ, като се показва на вратата, ѝ съобщава, че закуската е готова.

Майка ѝ, показвайки се на вратата, ѝ съобщава, че закуската е готова.       

          Ако ученикът, вторачен в преобразуването на пряката реч, забрави глагола за жестомимична изява (или не си го спомни), ще изпусне една подробност. И постепенно те ще се натрупат и ще загуби точки по показател №2. Ако го помни, ще му трябва повече време за обмисляне как точно да изгради конструкцията. Отново време.

Въвеждане на пряка реч кинематографично – без никакъв глагол (тук, в преразказа, маркирано със зелено оцветяване)

          Макар и репликите да са само три (Мамоооо!; Стига, малката, ще се удавиш!; Ти... не си ли препарирана?) те изискват също време за обмисляне. Трябва да се избере с какъв глагол да се въведе повик, благосклонен призив, объркан и пълен с изненада въпрос, как да се обвърже този липсващ глагол с конкретната ситуация, с ритъма на общуване, с предметната обстановка. А по-конкретно – в приканващото утешение на совата има нужда преразказването да се обвърже и с последващата ситуация (например с Ева вижда, че…). Но това е бял кахър! По-трудното е да се трансформира пряка реч, използваща разговорно обръщение (малката) и елидирана заповедна отрицателна конструкция (написано е само стига вместо стига си плакала или вместо недей повече да плачеш / не плачи). Цялото това преобразуване изисква отново време. Или ако се изпусне – пожертване на точки за подробности (показател №2), на умение за трансформиране на пряка реч (показател №4). По-опасното обаче е това, че при всички тези преобразувания ученикът може да построи неправилна конструкция (неточна дума, неправилен предложен израз, неестествено словосъчетание…). Все пак седмокласниците имат около час и десет минути за този преразказ, а бързането изнервя, а изнервянето води до всякакви грешки…

Редуване на минало и сегашно време в главните изречения (тук, в преразказа, формите са маркирани със светлосиньо оцветяване)

          Да, проблемът е, че сегашното време е в някои главни изречения, не в подчинени, където обикновено си е съвсем на мястото при повествование в минало време (в така наречената от професор Руселина Ницолова таксисна употреба на сегашно време в подчинени изречения).        

          Всъщност това не би трябвало да е никакъв проблем за усвоилите глаголното време на преразказа от името на неутрален разказвач. И Вазов в Опълченците на Шипка редува сегашно време с минало свършено време (от три деня младите дружини / как прохода бранят до изведнъж Радецки пристигна със гръм). Художественото осмисляне на тази темпорална мозайка е дълбоко свързано с читателската рецепция.

          При свършеното време се оживява картината на един отминал и вече установен микросвят, който повествованието съживява, но който все пак е вече завършено готов, изграден, а читателят само трябва да научи как е протекла неговата подредба. Колкото и настоящо близки да са образите, действията, предметите, литературният възприемател подсъзнателно пази усещането си, че бива въвлечен в завършена вселена, която преповтарящо отново се конфигурира пред очите му през словото на повествователя – онзи, който знае как е протекло всичко…

          Докато при сегашното време психиката на читателя реагира с различно усещане – той се чувства жив наблюдател на всичко, съучастник, сподвижник във всичко и на всекиго в художествения кръгозор. Особено при аз-повествованието, с чийто глас и едновременно герой читателят обикновено идентифицира тъкмо себе си. Сегашното време не просто съживява станалите събития, то ги разиграва за първи път пред сетивата на читателя, въвлича го в действието тук, сега и заедно с героя разказвач. Същият похват беше използван и в теста – в текста за откриването на скелета на дейнотериума, където също отбелязахме това. Така че е напълно ясно защо Иванка Могилска прилага тази техника.  

          Но това може доста да обърка пишещите в надпревара с часовника ученици. Те просто трябва да оставят сегашното време и да продължат нататък в преобразуването на другите глаголни форми в сегашни. Но е напълно сигурно, че тази проста процедура в ситуацията на припряност и стрес е затруднила мнозина, които може да са сгрешили по няколко различни начина (да са превърнали сегашното време в минало; да са забравили след това да преобразуват в сегашно време други, минали по време глаголни форми; от изненада да са преминали в приказния повествователен модел на преизказността). Още веднъж казваме – това може да обърка само по-неопитните, но споменатата особеност е вече четвърта по ред и вече започва да тежи непоносимо натрупването на различните, неочаквани и странни трудности.

Ретроспекция с фразеологизъм и преизказни форми (тук, в преразказа, съответно маркирани със сиво и розово оцветяване)

Именно натрупването на трудностите прави преразказа сложен дори за отличниците. Увеличават се възможностите за грешки, увеличава се необходимостта от допълнително време за обмисляне на думи, изрази, построения… Когато правехме трансформацията на фразеологизма (ми ги наприказва едни…) изпитахме доста сериозни затруднения, поне десетина минути търсихме решение. А какво остава за седмокласниците?! Първо – фразеологизмът трябва да се синонимизира, защото, ако глаголът се обърне в сегашно време, изразът става неточен. Второ – тази неточност е свързана и с природата на ретроспекцията: гледната точка е към миналото, а пък формата на глагола трябва да е в сегашно време (вчера ѝ ги приказва едни…; вчера ѝ ги наговаря едни…). Приведените тук примерни форми са с висока рискова тежест, което означава, че всеки втори проверител би ги подчертал като неправилни, неблагозвучни, неоформени стилистично и като прочие не-та… На всичкото отгоре след този костелив орех има две преизказни форми (чиято функционалност е по-скоро смислово стилизирана в плана на недоверчивостта – може да се говори за дубитатив), които ученикът може да запази, но не и в актуализация на вчерашното събитие чрез глаголите за сегашно време… Получава се разговорен конструкт на изпит по книжовен български език: …вчера ѝ ги наговаря едни – че само с талант нямало да постигне успех на изпита, а трябвало да работи повече. Хем вчера, хем сегашно време. Хем сегашно време, актуализиращо вчерашното действие като протичащо в момента, хем преизказна форма, сигнализираща несвидетелско отношение… Конструкцията не е невъзможна, но не е книжовна, има подчертано разговорен и експресивен характер, рискува да бъде подчертана с червено, изисква време да се измисли и крие риска от съпътстващи грешки, докато се „сглобява“... Малко преди това има полупряка реч, въведена без глагол за мисловен процес, а на горния ред – изненадващото сегашно време в главни изречения…

Да обобщим. Преразказът е труден, защото има прекомерно струпване на различни явления, които трябва да се осмислят и преобразуват, а това изисква време и крие риск от объркване и допускане на разнородни грешки. Лесна е събитийната верига, разбираеми са действията, процесите, сцените, диалозите, преживяванията, чудесата… Но езиковият материал, предназначен за трансформация от името на неутрален разказвач, е много сложен.

Очевидно МОН е взело доста йезуитско решение: да даде привидно лесен тест, в който няколкото трудни въпроса рязко да отделят силните отличници от останалите кандидат-гимназисти, а после също с един безобиден наглед преразказ, пълен с езикови невидими капани – много, разнообразни, времеядни – да постави решителната граница между най-изявените ученици по предмета и другите.

Въпросът е дали това е направено нарочно, или случайно. Иванка Могилска няма вина за разказа си, но ако отговорните специалисти, пълнещи банката с текстове за преразказ – с разкази от съвременни български автори, първо бяха опитали сами да преразкажат този текст, сигурно биха се отказали да го включат в общия масив. Това е проблемът: разказите само се събират, те не се прочитат с преразказна техника, с мисъл за процесите на репродукцията. После на комисията за проверка и оценка се дават едни съчинени „в движение“ критерии, по които колегите трябва да преглеждат писмените работи, и сетне тези критерии потъват завинаги в неизвестното.

Не се обнародват, та да се поучим и ние кое е грешно, кое е правилно. Крият се ревниво като апокрифи на религиозно съзаклятие, като тайнописи на масонска ложа, като заклинание на анатемосани алхимици… Те, посветените, знаят формулата на философския камък и могат да превърнат словото в злато – пардон, те знаят кое злато е златно и кое не е. А ние, простите, работим в тъмнина и тънем в невежество, просвещаваме опипом и по усет. Най-страдащи са учениците – имат само два дни да си видят работата и нямат никакви механизми за оспорване на оценката, дори тя да е поставена неправилно, некомпетентно, безразсъдно. Защото тя е орисана от жреческото съсловие и е божествено непроменима…

Затова и дванайсетокласници от 73 СОУ заедно със своята учителка въстанаха срещу методите за проверка и оценка на новите зрелостни изпити – защото тези методи са порочни, погрешни, догматични, формални и плоскоизмерни. Сиреч – глупави! Но познайте какво ще постигнат с протеста си. Да, точно така – нищо. Защото, за да се постигне промяна към добро, е нужно нещо повече от бюрократщината – нужна е мисъл, пък и сърце е нужно, пък и кураж си трябва. А в МОН разпищолено бохемстват Страхливият лъв, Тенекиеният дървар и Плашилото, важничат авторитетно, сумтят високомерно и разширяват бумажната империя на образователната реформа вече 34 години. Не, Дороти, няма да се завърнеш у дома – бягай в чужбина, към Изумрудения град, където може би ще намериш своето изгубено чародейство…

*      *      *

Чуха се няколко клюки покрай този преразказ – и нека с тях да завършим тазгодишния анализ. Първо – не бил с висока художествена стойност. Добре, крайно време е критиците на изпита да погледнат изпитната процедура, а не да вдигат табелки за естетическата ѝ страна като на модно ревю. Не всеки се ражда Чехов, Мопасан, Чапек, Йовков… Както навсякъде в природата, така и в изкуствата има силни, по-силни и най-силни. Разказът на Иванка Могилска е хубав, увлекателен за деца и за юноши, леко се чете. Има си сигурно своите кусури, но е едно напълно жизнеспособно произведение в рамките на целевата читателска аудитория, за която е предназначено. Не трябваше обаче да влиза в банката с разкази за НВО, ала за това вина няма авторката. Никаква!

Второ и последно – ако някой ученик бил написал името на Ева, щяло било да се смята за грешка, защото в повествованието не пишело, че момичето е Ева, а това се знаело само от заглавието… Е, и? През 2015 се падна На изток от Запада на Мирослав Пенков. В откъса от разказа никъде, ама никъде не бе езиково означено, че Носе е момче. Усещаше се само в психологическата атмосфера на взаимоотношенията между Носе и Вера. Тогава тръгна същият слух: ако някой бил споменал, че Носе е момче – санкция! Защо, какви са тези схоластични безумия?! Или МОН, РУО и комисията за проверка и оценка искат сега да разплетат дълбинния литературоведски въпрос докъде се простират познанията на всевиждащия разказвач в творбата и стигат ли те до границите на паратекста, или остават в рамките на наратива… В частност – каква е възможната връзка между всевиждащия разказвач и заглавието. И след като заглавието е дадено от автора, а повествователят е функционално „упълномощена“ от автора наративна инстанция само в полето на сюжета, стига ли неговата ментална гравитация до зоната на заглавната формула. Е, ако гореспоменатите институции могат да отрекат тази възможност убедено, бих го приел за защитено становище. Но големият въпрос остава: седмокласниците как могат да знаят това, когато и ние, големите и уж мъдрите, сме склонни да спорим върху него?!

Но отговорът на противоположната гледна точка е прост. Ева знае коя е и знае как се казва, защото е нормално момиче. С наличната информация от аз-повествованието разполага и неутралният разказвач, като дори знае повече от всеки един отделен герой. Тоест – когато преобразуваме повествование от първо лице в трето, от герой във всевиждащ разказвач, трябва по презумпция да приемем, че вездесъщият повествовател знае всичко, което знае всеки един отделен герой – без значение дали е произнесено в текста, или не.

Все пак подобни умувания са просто нелепи. Ние ги чухме от няколко ученици, а това означава, че са имали характера на маларийна треска. Единият дори ни довери, че негов приятел, който бил ходил на уроци при една проверителка, която всичко била знаела, му бил казал, че ако той е написал името на Ева… Ето за това ни беше думата – за жреческото съсловие на непогрешимите и за техните незиблеми, неизведани тайни.

Докато има такива „тайни“ и такива богопомазани разбирачи, образованието по роден език ще си остане такова, каквото е и сега: осакатено рахитично сираче…

А сега ето я и предлаганата от нас трансформация. Тя отново е в идеалния вид – допускаме, че ученикът от едно прослушване на текста и от 15 минути личен прочит е успял да запамети целия текст наизуст.

Приятно четене!

Успех на всички седмокласници в кандидатстването им и до нови срещи, живот и здраве, догодина!

ТРУДНОСТИТЕ

НАШЕТО ТРАНСФОРМАЦИОННО РЕШЕНИЕ

Благодарим за вниманието и интереса!

БЕЛ-7

Неизбежен увод

Текстът излезе дълъг. Условно си го представете разделен на три части и си изберете тази, която пó Ви допада.

В първата защитаваме Бачков от яростните нападки срещу неговия разказ.

Във втората посочваме къде всъщност се корени проблемът, който гневи обществото.

В третата демонстрираме трансформацията на преразказа върху Талисманът 

Частите не са озаглавени така, но ще се ориентирате лесно в тях.

*     *     *

Пристъпваме към анализа на преразказа от НВО 2022 с ясното съзнание, че това ще е трудна задача. И то не заради сложността на преразказните техники, а заради големия взрив, който предизвика този текст в нашето общество, отражение на което са вече не само средствата за масова информация, но и социалните мрежи.

Разказът на Красимир Бачков беше заклеймен, обруган, чумосан по различни причини. Някои от тях чисто художествени, други пък – свързани с чисто социални основания. Ще се опитаме да ги систематизираме накратко:

1. Художествени

А. Разказът е слаб – сюжетът му е елементарен, езикът е посредствен, стилът е необработен, нерядко неуместен

Б. Изобилства от клишета – най-вече езикови, но клиширани са и образите, диалозите, развръзката.

В. Развитието на действието е галопиращо – скача се от ситуация в ситуация рязко, отсечено, накъсано, композиционната линия е аритмична, насечена, раздробена.

Г. Всичко в разказа е изкуствено и нагласено нарочно. То в литературата всичко се нагласява именно нарочно, но тук тази преднамереност болезнено личи (красивият Балчик, тъжната Зорница, скърбящата майка, подаряването на талисмана, внезапната пролет, оздравялата Зори).

Д. Наличие на ненужни детайли и пропускане на важни

Е. Плоскоизмерна психология на героите – като от сапунен сериал

Ж. Пълният вариант на разказа, публикуван в профила на автора с правописни и граматични грешки

За съжаление, трябва да признаем, че от наша гледна точка до голяма степен всичко това е така.

2. Социални

А. Точно този ли слаб разказ трябва да се дава на седмокласниците за НВО? Така ли се възпитава в тях литературен вкус – с неумели творчески опити. Нямаме ли си класици и съвременни доказани майстори на разказа?

Б. Личността на автора е скандална, в профила си във Фейсбук той открито заявява своите антиевропейски нагласи.

В. Авторът е предал образа на болното момиче с познатите стереотипи, потискащи хората с увреждания – разплакана майка, осмисляне на нелек житейски жребий, страдалческо изражение на болното дете, осъзнаващо трагичността си. А всъщност образът на тези хора в съзнанието на обществото би следвало да бъде като на личности, равни с другите, необременени с осмислянето на недъга си или с тягостността на всеобщото съжаление.

Г. Текстът позьорски демонстрира патриотарски елементи на българската култура и народопсихология (гайдата, лековитите чародейства на Балкана) и като резултат преминава в плоскоизмерна емблематичност на креслив и вредоносен бабаитски шовенизъм.

Отново за съжаление, сега пък трябва да признаем, че от личната си гледна точка не можем да се съгласим с нищо от посочените социални дефекти и зловредности, приписвани на разказа „Талисманът“ (и на прототипа му „Обсидиан“)

Макар и не точно така формулирани, критиките към Бачков могат да бъдат обобщени по този начин в предложения по-горе списък. Може да има и още, но поне ние не сме ги регистрирали в медиите и в социалната мрежа.

Какво да кажем на всичко това?

Парадоксално е, но на нас при първия прочит този разказ ни хареса. Не защото нямаме око или усет за изброените му по-горе несъвършенства. Но просто въпрос на вкус – ведно с всичките му кусури текстът ни допадна.

Можем дума по дума да посочим всички добри измерения на този лош текст, такава ни е работата – да умеем да анализираме и да отстояваме видяното от нас, но няма смисъл, защото, както казахме – това е въпрос на вкус. А наистина разказът има достатъчно грапави белези, за да не бъде харесан от много хора.

В литературата е така – може да не ти харесат творбите на световни класици, а да ти допадне произведение на треторазряден некадърен драскач. Защо е така ли? Защото едно е да се хареса творба професионално, а друго е да се хареса емоционално, личностно. Професионално погледнато, разказът „Талисманът“ има много дефекти, но емоционално ни докосна и – това е.

Един филолог може да заяви, че „Вълшебната планина“ е великолепен роман, но никога да не го вземе да го чете за удоволствие преди заспиване. И обратното – да установи, че дадено блудкаво романче е сапунена оперетка, но става за убиване на времето във влака: грабва интереса, унася, освобождава съзнанието от прангите на ежедневието, пуска го да поиграе из дворовете на пакостно безчинстващото въображение. Така е и с евтините филмови продукции, и с рисуваните по снимка портрети по Черноморието…

Не бихме взел разказа „Талисманът“ да си го четем в леглото – не! Но определено сме любопитни да прочетем още нещо от Красимир Бачков, за да видим има ли нещо по-добро от това, което е написал специално за изпита. И прочетохме!

А сега да се опитаме да отговорим на възможните въпроси, появили се от откровените ни размисли.

Какво пък толкова му харесахме на „Талисманът“?

На първо място – похватно (не талантливо или даровито!) събраната история в малкия обем, необходим за изпита. Ловко, гъвкаво, технически регулирано, събитийната нишка лъкатуши и приключва в рамките на един нормативен обем, точно необходим за изпитната процедура. Като детска рисунка – всичко ѝ липсва (перспектива, пропорции, правилни линии, цветова съчетаемост), но пак привлича окото и извиква усмивка.

Пак по-късно заподозряхме, че разказът може би нарочно е писан така – лапидарно, сгъстено, куцукащо, вдървено – за да се побере в изпитните изисквания. В смисъл – не само че е писан по покана на МОН, това стана известно веднага, а че Бачков се е постарал да го натамани в мострите и еталоните на Министерството. Твърде е възможно нова да е точно така, не знаем…

Но със сигурност можем да заявим на любезните и търпеливи читатели, че часове наред сме ровили огромния масив от разкази на няколко читателски сайта, без да открием нищо подходящо, което да се даде на учениците за пробен изпит на ниво НВО. Не че няма подходящи разкази – има си, но трябва много време за ровене и избиране! Да е къс, да има класическа композиция, да има малко диалог, да няма тежки и предълги описания, да е интересен и по възможност динамичен, да няма неудобни за младежката аудитория елементи (например ругатни или сладострастия), да е разбираем като обстановка и какво ли още не. С мъка сме намирали разкази на Маркес, на Чехов, на Мопасан, на Колдуел, на О’Хенри, на Толстой, на български класически писатели, на автори на детско-юношеска литература, дори сме приспособявали един фрагмент от повест на Ивайло Петров, разказ в разказа. Трудно е. Освен това има и друг фактор: тъкмо се открие нещо добро и – гледаш – някой друг го е открил също и го е публикувал в даден сборник с тестове и преразкази. А изпитният текст за преразказ по възможност и в идеалния случай не бива да е четен от никого, никога и никъде. Затова е разбираемо усилието на МОН да има банка с текстове, от които да се тегли жребият за изпитния текст за преразказ.

Е, явно Красимир Бачков е разбрал твърде буквално изискванията на МОН, седнал е и е събрал една история в около 600 думи, както в приказките една бална рокля се побира в орехова черупка. Това дразни читателя с осакатеността си, но същевременно е и достойно за признание – не всеки може да го направи, макар и да се реши на тежки жертви на художествена плът..

На второ място – хареса ни щастливият край, но не с блудкавата си предсказуемост или преднамерена показност, а с простичките думи Талисманът ти е истински, но само защото е твой. Щедрост и благодарност се срещат по открит, безизкуствен и искрен начин в това последно изречение – не в талисмана е магията, а в доброто у нас. Добротата човешка магьосва амулета и го прави чудодеен. И всичко това на фона на тезата от теста, припомняща безнадеждната болка на Гунчо в пътя му към несъществуващото спасение. Сякаш разказът на Бачков компенсира парещия спомен от разкъсващата болка на финалната сцена в „По жицата“. И някак си се открива междутесктов мост между космическия Йовков и слабо известния Бачков – Моканина също подарява талисман на Нонка, но словесен. И за нея той също „проработва“.

На трето място – хареса ни самият край на разказа, но на пълната му версия, когато момчето проумява в какво се състои магията на гайдата като музикален инструмент – да издишаш болката си под формата на музика.

На четвърто място – хареса ни идеята за внезапната пролет, в мръсната София няма такова усещане за пролетта. Приятно ни стана да осмислим, че в други краища на страната тя идва стихийно, изведнъж – „бурна, страшна, огненометежна“. Е, не беше на място там думата „телепортирали“, но Бачков пресилено се стреми да наподоби езика на провинциалния осмокласник и от това иначе добре замисленият му разказ много страда и изпада в шаблонизъм.

Като цяло – добре е да се опитваме да открием и добрите неща в един текст, за лошите винаги ще се намерят разбирачи…

Направи ни отлично впечатление изказването на един уравновесен писател любител, несъмнено доста способен разказвач. Той сподели в мрежата, че макар и да познава Бачков, да е имал вземане-даване с него и да поддържа оттогава хладни отношения с автора на „Талисманът“, не може да разбере защо толкова го плюят този разказ. Ето това е правилният подход, не стръвната нападателност и присмехулност...

Но в случая по всяка вероятност няма провал, има мумифициране на литературата, умишлено създаване на литературен конвейер.

„Талисман“ е поръчково изфабрикуван текст, който си има добри страни, но формалното му окалъпяване по модела на МОН за изпитната банка ги е увредило в значителна степен, а на всичкото отгоре е довело и до появата на езикови, ситуационни, психологически и изкривявания, които хората разпознават като щампи, присъщи на индийските сериали…

Бачков щеше да направи добре да развие разказа си по волята на мисълта и духа си, както го е правил много други пъти, а съкращаването до необходимия обем да го остави на МОН. Защото не всеки може да побере балната рокля в орехова черупка като Деян Енев, Станислав Стратиев, Васил Цонев, Чавдар Шинов, Михаил Вешим, Светослав Минков, Елин Пелин, Чудомир, Добри Немиров, Любен Недков, Петър Софрониев, Борис Априлов, Ясен Антов, Атанас Мандаджиев, Добри Жотев и много, много други, които все пак са малката общност на литературните таланти на фона на огромното човешко море от изкушените да опитат перото си…

Бачков щеше да направи добре да развие разказа си по волята на мисълта и духа си и щеше да се доближи много повече до призваните, творбата му – до признатите. Защото е видимо, че той може да пише. А сега балната рокля е измачкана и покрай нея обществената инерция нападна и музата на автора, за която той я е скроил…  За всеки случай този автор ни заинтересува и прочетохме от него и други неща. Например това: https://chitanka.info/text/3110-pesenta-na-chasovnika или пък това https://chitanka.info/text/3075-dylgijat-pyt-prez-tunela ...

И в тези разкази се откриват вече познатите за писателя повествователна забързаност и страстна родолюбива прокламативност. Бачков не сервилничи с думите, не ги изпипва, не ги шлифова, не се стреми да издокара фразата си, а кара с груб замах, без да повтаря или поправя… Но това не са грехове или недостатъци и в случая не тежат на повествованието, не го банализират, а го одухотворяват. Опитайте и вие – да се поругава, е по-лесният избор…

Колко от запокитилите камък по него могат да изрекат оправдателната присъда на хвърлянето си? Ето тази: Прочетох десетина разказа от него и се убедих, че е неспособен писател.

Защо не сме съгласни със социалните обвинения срещу разказа „Талисманът“?

Защото не бива да се приравнява художествено произведение с нравствения облик или с житейските разбирания на твореца му. Всеки, дръзнал да се докосне до изкуството, има право на лична политическа, културна, обществена позиция, без това да го прави задължително добър или лош творец. В световната мрежа можете да откриете доста прилични (поне за възприемателя дилетант) картини на Адолф Хитлер, а пък Балзак е бил принуден да се издържа и с треторазрядни сюжети, Франсоа Вийон е осъден за убийство, О’Хенри е лежал в затвора за финансови злоупотреби, Достоевски е бил комарджия…

Да, и в литературната критика, и в обществените нагласи биографията и духовният облик на твореца много често се обвързват пряко или косвено с природата на произведенията: безукорно честният Алеко и неговите бичуващи фейлетони, самотният и нещастно убит Дебелянов и неговата меланхолна лирика, героичният Ботев и цялата му поезия… Ала тази връзка е емоционално-психологическа, тематична, идейно-естетическа, без да има претенциите да определи силен или слаб творец е даден автор. На подобна изкуствена профанизация бяха подложени веднага след идването на демокрацията (то па една гара!) така наречените „комунистически“ поети Смирненски, Гео Милев и Вапцаров, като в последно време в мрежовото пространство особено е нападан именно Вапцаров, въпреки че устоя дори на последните промени в учебните и изпитните програми… Ако личните ни пристрастия към някой творец влияят неовладяемо на преценката ни за неговите произведения (в смисъл, че сме неспособни да отделим емоционалното от рационалното), значи сме лоши възприематели на изкуството.

Защото, на второ място, гайдата и талисманчето не са целенасочени импланти за моделиране на помпозно войнстваща, тържищна патриотичност, а са естествени за  образния свят на автора си – прочетете, моля, и други негови произведения.

Защото най-сетне колкото и политическата коректност да се опитва да преобрази съвременния човек с нападателните си културни механизми и агресивни нравоучения, образът на болния, страдащия, нещастния винаги ще извиква поривите на съчувствие и състрадание (като Квазимодо, Мунчо, Георг Хених, Лукерия от „Живи мощи“, дядо Йоцо) – това е човешкото естество – да изпитва жалост към обрулените от съдбата, а другото е само обществена договореност, която не всеки може да постигне, камо ли пък когато се налага като креслива и назидателна дидактика…

Остана ни сега да обясним и несъгласието си с първото социално възражение – защо МОН дава такъв текст за преразказване…

Проблемът на МОН спрямо българския език и българската литература в средното образование

ЗАЩИТАТА

Не сме и подозирали, че ще дойде някога време да се изказваме в защита на Министерството на образованието и науката…

Убедено твърдим, че без оглед на художествената стойност на разказа „Талисманът“ той е много подходящ за изпитната процедура на преразказването. Има всичко необходимо, за да провери способностите за репродукция на непознат текст, и това е безспорно. Друг е въпросът колко е сложен, до каква степен застъпва граматичните явления, изучавани през годината – както бе казано и по-горе, трудно е да се намери идеалният разказ за преразказ.

През 2007 година Сърце на Ангел Каралийчев беше дълъг, с много описания и отново в него водещи бяха съчувствието и „любовта като сърдечната доброта“, както бе казал Алеко Константинов. Но тогава не се надигнаха фондации да роптаят, че е представен страдалчески образ на сиротно дете, за което на всичкото отгоре е уточнено, че е „черно момче“ и затова му викат „Татарчето“…

През 2008 – затрогващото произведение на Деян Енев имаше много диалог и мистична развръзка, което определено бе объркващо за учениците (Заложна къща).

През 2009 – отново много диалог (фрагмент от Гост – първа глава на романа Под игото)

През 2010 година разказът Вида имаше доста непознати думи и необичаен, старовремски словоред, ритмизиран синтаксис, наподобяващ интонацията на напевно предание, обстановката и пространствената онагледеност на художествения свят бяха объркващи за седмокласниците, в тази връзка трудно съобразяваха кои епизоди трябва да се пропуснат, защото героинята не участва в тях с присъствие, действие или мисловно възприемане; а и самото време бе отдалечено и малко чуждо за седмокласниците. Чудесна творба, но много трудна за преразказ.

През 2011 година великолепният разказ на Стратиев беше проблематичен с подробностите, многото пряка реч и специфичната необходимост да се използва често помощното минало неопределено време (Череша с алени сърца). Но до момента той е същевременно и един от най-подходящите разкази за научаване на преразказните техники.

През 2012 година разказът затрудни с изобилното описание на знакови поведенчески жестове на домашните любимци (Бабата, която хранеше котките). Класически и дълбоко прочувствен разказ на Деян Енев

През 2013 – лесният разказ на Лев Толстой имаше коварни епизоди, които трябваше да се пропуснат от гледната точка на героя (Акулата)

През 2014 – дългият разказ на Светослав Минков затрудни както с подробности, така и с епизодите, които трябваше да се пренебрегнат, а също и с трудния си за интерпретиране финал – вижда ли врабчето разтопяването на снежния човек, или не (Снежният човек и врабчето)

През 2015 – фрагментът от дългия разказ на Мирослав Пенков съдържаше преразказана история, местна легенда, което притесни доста тогавашните кандидати в колебанието им какви глаголни форми да изберат (На изток от Запада).

През 2016 – отличният за целта разказ на Михаил Вешим Родителска среща имаше проблематична сцена с пряка реч, която трудно се преразказва (виковете на „бащата“, докато шамаросва „сина“ си в директорския кабинет). Между другото, това е един от най-сполучливите разкази за преразказ по критериите на НВО, а и художествената му стойност е висока. Не разбираме защо обаче тогава не се надигнаха от Агенцията за защита на детето да протестират, че в творбата има сцени с насилие над дете… Ясно е, че литературата има обществени функции и отражения, знаем, че често е била насилвана, манипулирана, управлявана, но пошлото въздействие върху нея, което се опитва да наложи културата на политическата коректност отдалеч намирисва на диктатура… Както и да е!

През 2017 – пасажът от Войната на таралежите беше лесен и благодатен за всички кандидатстващи и в него почти нямаше трудности – както и сега с разказа „Талисманът“.

През 2018 – откъсът от романа на Нушич Седем хайдути и едно магаре имаше доста пластични и редуващи се сцени с различни диалози (сън, царски съд в тронната зала, описание на торта в царските покои, съногадание в кухнята, среща пред църквата, пердах вкъщи, заключение в кухнята).  До момента този текст също остава един от най-подходящите за отработване на репродуктивните похвати.

През 2019 година приказката на Георги Русафов имаше изобилие от описания и немалко диалогични реплики (Богатствата на момъка).

През 2020 – съкратената глава от романа Задача с много неизвестни на Братя Мормареви (Когато триъгълникът не е тъпоъгълен) нямаше особено много трудни места, но имаше четири лични имена, две от тях непопулярни, по-скоро прозвища, които квесторите не написаха на дъската. Освен това сюжетът на тази глава в края бе силно обвързан със събития от предишната и учениците не можеха да осмислят напълно логиката, диалога и действията на последния епизод.

А миналата година – 2021, Череши на Захари Карабашлиев имаше твърде много описания и мъчни за запомняне детайли. Спрямо първообраза си Костилки даденият текст за преразказ е силно съкратен от МОН (Карабашлиев не се е опитал да влезе в рамките на институцията и добре е направил).

Предложихме този списък с две цели: да види любезният читател, че Министерството но образованието е давало през годините прекрасни творби за изпита на седмокласниците, които да бъдат праг на изпитното ниво, които да възпитават у него и естетически усет, и морални добродетели; но също и за да осмисли търпеливият читател, че всяка година трудностите в изпитния текст са различни и че няма как една творба да съчетае в себе си всички критерии на проверката (запаметяване на сюжетната линия и дребните подробности, възпроизвеждането на пряката реч, правилното глаголно време и евентуално избягване на излишна преизказност, въздържане от размисли и дописвания на автора с измислени епизоди или действия, пропускане на нерегистрираните от героя епизоди и т.н.). На всичкото отгоре текстът е добре да бъде непознат за всички, което не е лесно. Затова и МОН измисля създаването на текстовата банка, но подобна крачка крие и риск. Един от тях е и проблематичният текст от тази година, направен по „заготовката“ на МОН. Вярвам, че всеки читател с малко усет към художественото слово може да види „как е съшит“ Талисманът на Бачев, колкото и да изпитва суеверен страх от бели конци…

Но за целите на изпита този текст е напълно подходящ за проверка на гореизброените умения, затова заставаме изцяло зад гърба на МОН. Къде обаче все пак е проблемът на Министерството, за който споменаваме по-горе?...

ОБВИНЕНИЕТО

Проблем е самият изпит след 7. клас и не само той… помним години, в които така наречената „малка матура“ беше или преразказ с елементи на разсъждение, или съчинение разсъждение, или отговор на литературен въпрос. Това са бюрократични названия на различни средношколски „жапрове“, но по същество са имена на една и съща мисловна процедура – учениците бяха подготвяни да мислят и писмено да изразяват идеите си… И сега съществува тази форма, но само на зрелостния изпит след 12 клас.

В седми клас ги учат на преразказ, където водещото умение е паметта (всичко друго са процедури по препредаване на реплики и по регулиране на глаголното време в повествованието). Всъщност паметта може да се провери по друг начин, защото все пак е важна, а за самият изпит да остане някакво смислена творческа разработка на текст (тема, есе, развитие на начално зададен въображаем сюжет). Изпитът ще стане малко по-дълъг, защото ще има тест, задачи за проверка на езиковата памет, задача за творческо писане. Проверката ще се усложни и оскъпи, милите деца ще се натоварят повече, но… Ще имаме много по-умно поколение! Нима не си струва риска!?

Струва се, разбира се, но опростеното е по-лесно. По-леко е за децата, по-леко е за учителите (защото нали се сещате как се обучава ученик да пише тема в сравнение с това да преразкаже прочетеното!), по-леко е и за родителите. И всички заговорнически мълчим. Защо народът се бунтува срещу щриховия наратив на Талисманът, а не така благодушно прие промените в учебните програми, които учат децата му да папагалстват, вместо да мислят?

Защо загрижените ползватели на Фейсбук не скочиха, когато от гимназиалната програма падаха като глави на посечени апостоли шедьоври на българската литературна класика? Когато зрелостният изпит заприлича на решаване на листовки за категория С, и то от Тошово време!

Когато падна В механата на Ботев заедно с цялата му публицистика (Смешен плач, Наместо програма, Народът вчера, днес и утре, Политическа зима), защото била трудна?! Но няма да си кривим душата, я! Ботева поне най го пощадиха – поошмулиха го, пооръфаха го, но го запазиха почти непокътнат в поезията…

Когато рухнаха Вазовите творби Епопея на забравените (днес се учат само три оди от нея в целия среден курс плюс една в така наречения „профил“), Борът, На България, Векът, Възпоминания от Батак, Новонагласена гусла, Към природата, На Ком, Елате ни вижте, Линее нашто покленье, Не се гаси туй, що не гасне, В окопа, Само ти, солдатино чудесни, Апатията, Пустота, Средството да нямаш врагове, Практический человек, Моите песни, Моят път, Жива история? Къде са Вазовите разкази – защо изхвърлиха Иде ли?, Дядо Йоцо гледа, Пейзаж, Из кривините, Травиата, Тъмен герой, Урок, Павле Фертига, Хаджи Ахил, защо премахнаха Чичовци (ами била много трудна!), защо бастисаха Под игото и оставиха от него само три глави в десети клас за зор заман?! Бедни, бедни, Вазов, защо не си написа приживе тринайсета ода?!

Когато се сгромоляса цялата Алекова фейлетонистика (щото и тя била неразбираема!), когато от книгата „Бай Ганьо“ останаха само три разказа – един в седми клас, един в десети и един в единадесети клас? Когато изхвърлиха До Чикаго и назад и оставиха един нищожен фрагмент от него в програмата на седмокласниците?... Нещастни Щастливецо, писано ти било още еднъжка да те застрелят!

Когато махнаха Луд гидия, Бойко, Харамии, Змейново любе, Чумави, Микеланжело, Сърце на сърцата, Поет, Коледари, Сън за щастие, Сто двадесет души, Баща ми в мен, Псалом на поета, Химна на Пенчо Славейков? Той остана с три творби в горния курс, макар и да са сред най-възвишените му творби!… Модерний елине, хроми херое, орисан си бил пак да осакатееш…

Когато ампутираха На нивата, Май, Овчарова жалба, Луди-млади, Павлета делия и Павлетица млада, Калиопа (божествената Калиопа!), Хайдушки песни, Нощ, Песен на песента ми, Сенки, Теменуги, Нирвана, Аз страдам, Маска, Песента на човека, Вълшебница, Ела, Пръстен с опал, Благовещение, Обичам те, Не бой се и ела, Ще бъдещ в бяло на Яворов? Прокълнати поете, възкръсни повторно и си пръсни черепа за трети път!

Когато пожънаха бакърените злакове на Напаст божия, Самодивските скали, На оня свят, Гост, Син, Кал, Вдовец, Лудата, На браздата, Закъснялата нива, Престъпление, Меччтатели, Земя?… Когато изкорениха Под манастирската лоза?… Само допреди четири години идваха при нас ученици и си казваха чистосърдечно, че много им е харесала повестта Земя, която имаха от нас като задължителен прочит с оценка… Че са я чели с интерес… Е, запазиха цели шест разказа от Елин Пелин плюс повестта му Гераците в диапазона от  6. до 12. клас. Шест – думам! И повест в придатък! Три от тях са матурни творби, анадънму?! Не е шега работа това!... Пъстроцветни сладкодумнико, та ти си съвсем, съвсем изстинал…

Когато обезглавиха Гора, Миг, Легенда за разблудната царкиня, Помниш ли, помниш ли, Черна песен, Пловдив, Спи градът, Под сурдинка, Ти смътно се мяркаш, На злото, Победен, В тъмница, Един убит, Тиха победа, Сиротна песен на Димчо Дебелянов? Господин подпоручик, наистина си отидохте спокоен като песента, навяваща ненужен спомен…

Когато откъснаха Да бъде ден, Ний, През бурята, Въглекопач, Червените ескадрони, Йохан, Работникът, Тълпите, Юноша, Цветарка, Уличната жена, Стария музикант, На гости у дявола?… Досрамя ги да затрият Зимни вечери, но го изнесоха н десети клас, да не бъде матурна творба, че много е трудна, постсивмолизъм, таковата… санким… Нейсе – запуши я! Артиса една проза от Смирненски в програмата за ДЗИ. Бледни охтичав младежо, никой не попита ни защо си бил на тоз свят роден, ни за какво си знаел, че умираш…

Когато удушиха Ад, Ден на гнева, Жестокият пръстен, Иконите спят, Фрагментът, Небето, Модерната поезия, И свет во тме светится? … За нас е загадка как оцеля Септември, макар и свалена в десети клас, че инак е просто неразбираема за матурно ниво (като че ли нашите ученици колкото повече растат, толкова по-неспособни стават, та в 10. клас могат да възприемат експресионистична поема, но в 12. – йок сакън!). Може би не са се сетили да замажат творчеството на Гео Милев с една-две Грозни прози, пък да излеят поезията му в канала. Този класик изцяло бе изхвърлен от матурния списък – световният ни експресионист… Велики, сюблимни, непостижими, кой излъга твоята вяра?...

Когато разрушиха Къщата, Задните дворове, Стаята, Балконът, Болница, Врати, Коли, Път, Дяволско, Книгите, Пролетна нощ, Младост, Пролет, Любов, Съдба, Носачи на реклама, Сняг, Камък, Метафизически сонет на Далчев? Е, оставиха все пак Повест, няма как, но понеже е твърде сложна, за матурата остана само една Молитва. Стопанино, заминал за Америка, то сякаш ти не си живеел никога и зла измислица е твойто съществуване…

Когато разпръснаха като бели гълъби Дни мои, Стихии, Вик, Зов, Амазонка, Не те измести никой в тази къща, Вечната, Святата, Кукувица, Синеоката, Уроки, Моята песен, Унес на Багряна? Една творба остана в матурната програма, от тях да мине, една… Волна сестро на вятъра, твоята ладия лека плувна първо по вълните смолни на Стикс и Арехон, а после по Лета…

Когато развяха червената кърпа на цикъла Старопланински легенди (само Индже го пощадиха), Вълкадин говори с Бога, Грехът на Иван Белин, Другоселец, Последна радост, Земляци, Белите рози? Йордан Йовков присъства с пет разказа от 6. до 12. клас, като един от тях даже е матурен… Неразгадаеми сърцеведе! Бяла хризантема. Прощаване. Няма вече нова любов…

Когато разстреляха Завод, Спомен, Двубой, Романтика, Испания, Писмо (Майко, Фернандес убит), Пролет моя, моя бяла пролет, Ще строим завод, Кино, Майка, Доклад, Антени, Епоха, Рибарски живот, Един слеп, Не бойте се, деца, Песен за човека, Прощално, Борбата е безмилостно жестока на Никола Вапцаров? Оставиха цели четири негови произведения в гимназиалния курс, нищо че едното от тях е в „профила“, все пак две са матурни творби! Огняроинтелитенте, светът още не се е отърсил от отровната си плесен – и даже за теб откриха бронебойни патрони…

Когато изпепелиха всичкия Тютюн, освен две глави, оставени за десети клас. Защото е огромен и няма кой да го прочете, нали?! Епични докторе, и ти, и всичките ти герои сега сте осъдени души…

О, да, наистина – оставиха Железният светилник, привидно фигурира като цял роман, но всички учебници и христоматии печатат само отделни глави или фрагменти от него – сакан да се не преуморят „децата“ с повечко четене, че е вредно…

Защо тогава не скочи Фейсбук да роптае срещу образованието по български език и литература в училище?

Да, наистина – не всеки може да пише теми, затова е по-добре на матурата да има тест и тема. Хубаво, разумно е, както не всеки може да решава задачи, добре! Но защо направихте изпита 4 часа, като само два от тях са за темата и искате до 4 страници. Направете го 6 часа и оставете кой колкото иска да пише, няма да се преуморят ни квесторите, ни проверителите. Нашите деца ще пишат и ще мислят повече върху литературата, върху езика си, върху идеите си. Два часа може да стигат да идете на обществена баня, но не стигат за възпитаването на дълбока мисловна проекция по създаване и конструиране на смислен текст, дами и господа образователни реформатори! 

Да, наистина – като махнахте старите произведения, сложихте нови, защо тогава се ежим? Нови са само Балкански синдром, Ноев ковчег, Крадецът на праскови (битувала в една от старите програми за 8. клас), Посвещение, Господи, колко си хубава! Балада за Георг Хених и Честен кръст. Да ги бяхте присъединили към старите деветдесет и седем творби, най-добре щяхте да сторите. Нямаше да навреди на бодрата ни смяна наред с класиците да познават и модерните автори за зрелостния изпит…

Или може би ви се вижда ужасно много? Какъв е този списък, който изсипахме върху прочитното Ви внимание, списък, който е над две страници?

Това е списъкът на задължителните и препоръчителните произведения за кандидатстудентския изпит по български език и литература в Софийския университет през 90-те години! Списъкът е непълен, защото го правихме по памет,  може да сме добавили някое заглавие от нас, но пропуснатите със сигурност са повече! Готвили сме по него частни ученици години наред… По онова време в специалността Българска филология се влизаше с два конкурсни изпита – общ по български език и литература и специален по български език и литература, само за Българска филология (и може би и за Славянска филология – не помним добре…). А днес на сайта на СУ „Св Климент Охридски“ пише, че в Българска филология се приема само с оценка от зрелостния изпит...

После след 2007 година, когато влезе вече старата матурна програма, списъкът на литературните произведения от по-горе беше доста намален, но все пак те бяха 97 заглавия.

Сега, след решителната реформа на новоизкалъпените управници, творбите за матура са 27. Словом – двадесет и седем…

Дами и господа, далеч сме от мисълта, че нашият предмет е най-важен, всички са важни! Но ако младите хора не четат художествени творби, книги, ако не развиват езиковото си мислене, как ще формулират мисълта си занапред в каквато и да е област? Как ще запазят връзките си с Вас, с Вашите майки и бащи, с миналото си, за да могат после да мислят за обвързването му с бъдещето? Защо трябва да се направи „превод“ на Под игото, вместо списък с непознатите думи накрая, който учениците да проследяват при прочита и да разбират непознатата дума в контекста, да усещат духа на онова време в словото му? Ще бъдем глобален свят, добре! Но какво пречи да запазим себе си, съзнанието за народността ни? Какво пречи да развиваме въображението си с прочита на книги? Какво пречи да умеем де се изразяваме ясно, точно, образно, дълбоко във всички посоки на живота? На това учи литературата в прагматичен план, за духовния не щем и дума да отваряме сега…

Ще речете, че който трябва да стане отличен хирург или програмист, не му трябва толкова език и въображение. Напротив – не сме виждали умен и способен млад специалист, който да не чете книги, да не си кърми душата с насладата на литературното свещенодействие. Но много от тези хора, които сегашната матурна програма осакатява, ще се чувстват ощетени, че не знаят родните си класици; ще изпуснат в ранните си години възможността за по-обширно мисловно развитие, за духовно обогатяване, за игра с въображението, което движи битието ни понякога повече и от самата реалност… Ще оперират мозъци, ще задвижват през клавиатурата ядрени реактори, но ще се срамуват от ограничената си хуманитарна култура и може би ще пописват и с правописни грешки, от което ще се червят, защото правопис не се учи само с правила, а и с четивна и писмовна практика. Ще носят спотаена и трудноизлечима травма… И това се отнася само за способните, чийто образ  използвахте за възражението си.

А посредствените, а слабите, а ленивите, а меланхолните. Тях ако няма кой да ги подтикне да четат, за тях ако няма какво да се чете, какво ще стане с тези млади хора? Последните две гимназиални години и 27 творби: от тях 16 са стихотворения, 6 са разкази, 2 са повести, 1 е комедия и 2 са романи (от които се изучават само откъси)!...

Е, когато изкормиха българската литература и превърнаха НВО и ДЗИ в смешна формалност, тогава трябваше да скочи Фейсбук да се бунтува срещу модела на изпитите, характера да творбите и прочие… А не когато се сащиса от констатацията, че Красимир Бачков, за да угоди на институцията, се е опитал да натъпче свой разказ в нормативна текстова рамка. Бачков няма никаква вина, а и пише добре – който се опита да го прочете в по-широк кръгозор, може и да не го хареса, но едва ли след това ще заяви, че е некадърен и че не умее да пише. Бачков не е проблемът.

Проблемът е във властта, която тихомълком проведе образователна реформа в програмата по български език и литература уж с гръмка патетика, с литературоведска настървеност (чудесно осъществена в серия от отлични учебници, написани от умни и вдъхновени колеги), а всъщност мумифицира този предмет и като диалог, и като прагматика, и като дух, и като идеология и като изпитен регламент, а като следствие – накара поколението да мисли по-малко, по-тясно, по-канонично, по-примитивно… Проблемът е и в нас, защото си мълчахме… Защо?! Питай, Фейсбук, това питай, другото не е важно! Това е болестта на българското училище, а за нея целебен талисман няма…

*    *    *

 Сега остава да направим и анализ на самия преразказ на Талисманът, като посочим как трябва да бъде направен той. Учителската професия е малко като клоунадата в цирковото изкуство – програма, но и вариативност, сценарий, но и импровизация. Преподаваме, когато кажат, каквото кажат, както кажат, по колкото кажат… Имаме чувството, че ако се наложи, бихме успели да преподаваме и с пълни с врели кестени уста, на куц крак, с кошница с индийска кобра на главата и докато свирим на цигулка… Такъв е изпитът – иска се преразказ и това е. Когато нашите седмокласници имаха като НВО теми, ги учехме да мислят, да се изразяват и да пишат така, че някои за 4 часа изписваха по 7 страници свободен текст! Да, да – тогава НВО-то беше 4 часа, не два и половина. А колко страници свободен текст може да напише седмокласникът днес?... Но днес имат тест и преразказ – това е положението! И ние засвирваме на цигулката си унасяща индийска мелодия за кобрата на образователния институционализъм, която мъти новите си реформаторски яйца върху главата ни, и продължаваме да работим, както се изисква от нас…

За целите на този изпит, колкото и опростенчески да са те, този разказ е много подходящ за преразказване, затова и учениците са го харесали наистина масово.

Да пристъпим тогава най-сетне и към неговата трансформация!

Отново, както всяка година приемаме, че текстът на разказа е бил запаметен напълно и възпроизведен върху дословния авторски оригинал.

Преобразуващи техники при преразказа на Талисманът от Красимир Бачков

Всъщност те са повече от лесни. Трудностите на тазгодишният преразказ са съсредоточени в преобразуването на пряката реч (особено на някои по-спонтанни изрази, които е трудно да се въведат с глаголи за говорене – Нали така момчета?; Ти ще оздравееш, Зори!), в умелото използване на няколко пъти на помощно глаголно време (минало неопределено или бъдеще просто) и в запомнянето на всички дребни подробности.

И като последно уточнение може да се посочи, че в първия абзац има четирима герои, маркирани със съществителни имена от мъжки род – баща, осмокласник (ученик), съсед и Стефанов. Това би създало у много кандидат-гимназисти затруднения с местоименната замяна (ТОЙ, МУ, ГО и т.н.) и по-ловките ще се досетят, че в този случай трябва да разчитат в голяма степен на синонимията, повторенията или замяната на съществителното от мъжки род, маркиращо главния герой, с друго съществително от среден род (момчето, гайдарчето), което да зададе номинативна верига с ТО.

Всичко друго е лесно и зори занимателно за преобразуване. Както бе казано – и поради това седмокласниците бяха доволни от преразказа. Никой прогимназист не обича на изпита да му е трудно…

Като че ли това е всичко, приятно четене на трансформацията.

А догодина? Догодина да си пожелаем естествено написан разказ за преразказа и по-разумна образователна политика… Да – и в този ред на мисли и по един крилат еднорог за всяко домакинство!...

Първо – ето го оригинала:

И сега трансформацията:

До нови срещи!

https://bogdandichev.com/

Тази година седмокласниците бяха изненадани от един неочакван и труден текст за преразказ. Като че ли по този въпрос две мнениия няма. В какво обаче се изразява тази трудност, малцина могат да кажат точно. Камо ли пък задълбочено и разгърнато… Да разгледаме някои от битуващите мнения.

                БЕЗСЮЖЕТНОСТТА

                Мой приятел – блестящ филолог и отличен учител – посочи съвсем обосновано трудностите в безсюжетността. Ако трябва да поясня вместо него, бих рекъл, че имаше предвид това, как учениците са упражнявали две години да преразказват истории с динамично, ярко изразено развитие на действието, а тук такова няма. Но да припомним три други години – 2017, 2015 и 2012, в които се паднаха пак такива, меланхолни в сюжетно отношение разкази или прозаически откъси, в които, както и сега, преобладаваха психологизмът, съзерцанието, преживяванията описателните перспективи („Войната на таралежите“ – първа част, шеста глава; откъсът от „На изток от Запада“ и „Бабата, която хранеше котките“). Значи това не е прецедент, макар че – спор няма, подобни текстове са по-трудни за преразказване – паметта трябва да се съсредоточи върху изобразителните аспекти на езика, които са далеч по-раздробени от действените, защото в действието има логика, последователност, причинно-следствени зависимости, а изображението е произволно, субективно като възприятие и възпроизвеждане, аморфно, фрагментарно… Наша колежка – математичка, каза, че е чела разказа и е забелязала изобилието от описателни фрагменти в него. За нея това беше дори добре – визуалната памет може да помогне при преразказването, твърдеше тя. Плътно и релефно моделираните образи водят мисълта със средствата на представата, на менталния отпечатък. Това също е вярно, само че зависи какъв тип памет има всеки един кандидат-гимназист. Общо взето при прозата с потисната сюжетност преразказът върви по-трудно.

                Да припомним, че Искра Панова в своето основополагащо наратологично изследване „Вазов, Елин Пелин, Йовков – майстори на разказа“ взима за основа именно разказите на Елин Пелин, в които открива редуцирана сюжетност, говори за „сгъстеност“ на повествованието, за свеждането му до поредица от събития. Но това е майсторството на късия разказ, непосилно за никого освен за избраните. Нима биха били по-лесни за преразказване „Кумови гости“ или „Пролетна измама“?

                ОТДАЛЕЧЕНОСТТА ОТ СЪВРЕМИЕТО НИ

                Една журналистка отчете, че текстът не е актуален за съвременните млади хора. Това не било близко до тях. Носталгичният поглед към миналото навявал архаичност, несвойственост, отчужденост спрямо света на младите хора. В този ред на мисли се правеше и паралел с елементи от пасивната лексика на езика ни… Да, но да припомним разказа „Вида“ от НВО 2010, „Череша с алени сърца“ от НВО 2011, „Седем хайдути и едно магаре“ от 2018 (там поне имаше „екшън“, двойки, плесници, хлапашки мечтания – нещо по-близко до света на младите…). Те също бяха далечни са тийнейджъра от 21. век. Значи и тук нямаме прецедент, тоест – нямаме нещо, което кандидатите да не са могли да очакват. А пък и МОН накрая даде списък с непознатите думи след години пренебрегване на този важен въпрос.

                И не е само това. Да припомним, че задачата на изкуството е не да слугува на обществото според прищевките на последното, а да води, учи, променя и възпитава обществото според своите усещания за правда, любов, красота… Мястото, в което се поднасят на табли апетитни порции със сервилни движения в угода на посетителя се нарича „кръчма“, „ресторант“, „кафене“, а не творчески кабинет, а не училище! Една творба, когато е хубава, е хубава, без да се съотнася с времепростраството на читателя си. И на нас са ни безкрайно отдалечени и „Майстора и Маргарита“, и „Есента на патриарха“, и „За кого бие камбаната“ – честна дума. Пък и понякога трудно се четат, ама чудно защо ли са на лично място в библиотеката ни…

                В заключение на всичко това нека да кажем следното. Писателят Захари Карабашлиев много се е постарал да приспособи първоначалния си текст „Костилки“ към обемите  на текстовете за изпитен преразказ (оригиналът е около два пъти и половина по-голям – прилагаме го тук за сравнение, след като едва го открихме в интернет), да изведе някакъв постъпателен ход на събитийната верига, да премахне трудните за разбиране думи или епизоди. Всъщност това е целенасочено създаден текст за ученически преразказ. За това всъщност са му платили труда на човека – да отговорим на един въпрос, който се опита да оскандали ситуацията. Имало е разказ „Костилки“ в блога му, публикуван преди почти 12 години, седнал е, преработил го е – това е вече друг текст, пригоден до голяма степен за нуждите на НВО, но запазил художественото си дихание. Никога не е публикуван този втори текст. В него има други изречения, вплетени са някои детайли, отсъстващи при първия. Положил е труд, предал е творба, различна от първата, непубликувана досега, заслужил си е хонорара – долу лапите с мръсните нокти! 

                Друг е въпросът, че специалистите от МОН са можели да помолят господин Карабашлиев да направи още някои компромиси в художествеността за сметка на достъпността – не на текста като смисъл, а на текста като основа за преразказни стратегии. Откъде един писател, редактор и издател ще знае какви са изискванията на МОН за този вид изпит с чудатите му трансформационни правила?! Да, можели са да направят това, но – както знаем – в МОН обичат да правят други работи: те са администратори на образованието, а не негови свещенослужители. Така че учениците получиха една прекрасна преработка на Карабашлиев (на „Костилки“ в „Череши“), която обаче е по-трудна за репродуктивна задача. А може би точно това е било точно целта на МОН? А може би те нарочно са го оставили така? А вие вярвате ли в Сънчо?...

                ТРУДЕН СТИЛ, УСЛОЖНЕН СИНТАКСИС

                Да, с това можем да се съгласим напълно. Но пак да припомним: Захари Карабашлиев много е променил от първоначалния си текст, много е укротил и езика си, и визията си, и спонтанните паралели, и богатата непряка реч, и психологическите отражения на околния свят, и богатите описания, и случайните отклонения от повествователната микротема, и страничните включвания на епизодични герои, сцени, бегли събитийни етюди… Много е променил. Остава сега да му бяха поискали и да променя стила и синтаксиса си – то по-добре сами да вземат да си напишат нещо. Да, стилът, езикът, постройката на изреченията не винаги са в  синхрон с езиковата норма, но нормата и художествеността много рядко са в примирие. Писателят Карабашлиев съвсем нарочно е оставил тези пасажи, конструкции, явления точно в този техен вид, за да наподобят противоречивия вътрешен свят на един откъснал се от корените си преселник в задокеанския свят, който се завръща и към тях, и към спомените си. Този вътрешен език на борби, кризи и просветления, осезания и прозрения, душевни пулсации, миниатюрни трусове на мисълта и на времевите паралели между детството и зрелостта („времетръси“ – по Вонегът) не бива да е език на граматичната норма – това би било смешно, би било нелепо. Езикът на Карабашлиев е точно такъв, какъвто трябва да бъде. Ако някой от МОН обаче е забелязал това, можел е да поиска разрешение от автора да промени текста му за целите на изпита с поставена бележка под линия за проведената адаптационна редакция. Вярвам твърдо, че авторът не би отказал. За това е стигало само едно нещо: специалистите от МОН да се бяха опитали да преразкажат този текст първо насаме със себе си. Но – както знаем, те имат по-важна задача: те администрират образованието, управляват го, планират го, описват го, каталогизират го, документират го. Вижте колко много работа, нали? Остава сега от тях да искаме и да го осмислят!...

                И НАКРАЯ МНЕНИЕТО НА СЕДМОКЛАСНИЦИТЕ – НЕ МИ ХАРЕСА

                Да, сигурно не им е харесал заради гореспоменатите причини. Но те не са в киносалон на предпремиера на „Междузвездни войни“, те са на изпит, на който трябва да демонстрират степен на овладяност на репродуктивните повествователни техники със спазването на някои строги правила. Като при хореографията на естетическите спортове (фигурно пързаляне, художествена гимнастика, синхронно плуване). Трябва да могат да преразказват всичко, което се появи от звуковия файл и на белия лист, вкусът тук няма място.

                НАШЕТО СКРОМНО МНЕНИЕ  

                Кое всъщност прави разказа на Карабашлиев грапав като стил и език и най-накрая кое го прави труден за преразказване.

                Първо – нека да обърнем внимание на онези задължителни компромиси, които книжовната норма трябва с поклон да направи на художествената литература, за да може тя да бъде именно художествена. Карабашлиев е оставил (по наше мнение умишлено) някои неща, които  са в разрез с граматичните или стиловите норми, с цел да запази, както казахме, онази особена атмосфера на вълнение на привидно нехайния, артистичния, космополитния млад мъж, напуснал раковината на изначалните съзвучия с родното, чистото, детското, слял се с безбрежието и грохота на отвъдните континети и отново завърнал се при костилките на старовремието си,… за да посади ново дръвче в лъкатушния си разнопосочен друм, за да усети пак сочната сладост на живота у дома, в завръщането към себе си. Както се пееше в една песен –  Две праскови посях и две череши… Поради това първото заглавие ни е много по-присърце. Поради това и стилът трябва да бъде такъв – неравномерен, грапав, противоречив, неукротен, ако искате даже „неправилен“. Пикасо и Дали също са безкрайно „неправилни“…

                В самото начало има нетипична за равноделния синтаксис конструкция, която дублира непрякото допълнение с подчинено допълнително изречение: …бях зает с много по-забавни неща да върша… Рекцията на страдателната глаголна форма БЯХ ЗАЕТ (Бях зает с какво?) реализира две позиции на непряко допълнение – с неща и да върша. Тази конструкция може да се редактира по няколко начина, например по този: …бях зает с много по-забавни неща за вършене… Но очевидно на автора не му допада този компромис в името на граматиката. На мен също.

                И пак в началото има въведена непряка реч, която трудно се долавя, а трябва в преразказа да се маркира като скрит вътрешен глас на героя – да се означи с глагол за мисловна дейност (verbum putandi): …а (а също така си е мислел, че) селото, така или иначе, няма къде да избяга. Пък какво и да му гледа, село като село – добруджански чернозем, старци, ветрове... Цитираното тук изречение не влиза в противоречие с никаква норма, пълнокръвно отразява разпилените и небрежно горделиви мисли на странника. Трудно е за преразказ, да – но кой е казал, че на изпита трябва да бъде лесно. Последният урок в седми клас е точно върху пряка и непряка реч… Това учениците интуитивно са го усетили като затруднение и то влиза в модуса на възприятие „На мен не ми хареса“.  

                Характерни за стила на разказа са безглаголните изречения. Гледките връхлитат героя, заливат го, изпълват го с усещания, тълпят се пред сетивата му. Никой глагол не може да „покрие“ внушението на изпуснатия предикат в синтактичната конструкция – внушение многопластово, многоизмерно, в което се кръстосват различни възможни глаголи, инервирани като възможна употреба именно на принципа на вербалното отсъствие. Това също е затруднило изпитваните, няма спор. Но пък е улеснило възприемането на художествения текст.

                В епизода с описанието на паметника авторът използва обобщено-лично изречение (изречение в ТИ/ТЕ-форма, като второличното местоимение има обобщителен характер – маркира всеки възможен субект): …и сега схващам, че всяка глътка вода от това място те кара (КАРА ВСЕКИГО) да направиш един поклон пред общата съдба на тези момчета горе. Години наред учим младите хора да не пишат своите текстове в обобщено-лична форма, защото така излиза, че говорят на нас, учителите; защото тя е белег на разговорен стил и прочее. Ето я сега на изпита. Да, защото литературата не признава норми! Въпросът е как ще реагират проверителите на едно такова изречение в преразказа – редно е да го оставят, щом го има в оригинала. Дано нещо не се объркат…

                И най-накрая в текста има един типичен случай на анаколут. Не като стилистичен похват, както ще го намерим в Речника на литературните термини, а като синтактично нарушение на структурната последователност и смисловата връзка. Обикновено тази грешка се появява в дълги изречения, когато в края му говорещият или пишещият вече е забравил перспективата на началото му – като логика, като постройка, изискваща определен начин на свързаност и точен елемент за осъществяването ѝ: За разлика от бледите ми спомени, в които основната задача, докато шофирам, бе да избягвам дупки в настилката, сега отбелязвам, че пътят е почти отличен… Ако извадим двете подчинени изречения, „разкъсали“ главното, ще получим следната конструкция: За разлика от бледите ми спомени … сега отбелязвам, че пътят е почти отличен. Видимо е, че в нея няма нито синтактична, нито смислова свързаност. Друг е въпросът, че авторът и това сигурно нарочно го е оставил така – с цел езикът на развълнувания герой да се разбира интуитивно, а не по закономерните езикови правила; с цел читател и герой да влязат в по-близка, разговорна споделеност на ситуацията, настроенията, мислите. Поезията на Вапцаров също често се отклонява от синтактичните модели и отново в името на художествеността, на разговорно задушевната откритост, прямота, на непринудеността на вълнението и на външния му израз – словото. Това вече МОН трябваше да го „хване“ и със съгласието на автора, да го редактира, ама кой ще ти се занимава с тези дребнотемия. Като на учениците им е трудно, ще изкарат с по 5-7 точки по-ниско и толкова – да са чели и писали до изпита, нали така?

                Но всъщност какво най-много е трудно в този текст като преразказна техника според нас? Ами кръстосването на темпоралните перспективи. Няма досега друг разказ на НВО от името на неутрален разказвач, който да е изисквал толкова високочестотна употреба на помощното глаголно минало неопределено време. Нито един дотук от 2010 година насам. Да, в „На изток от Запада“  имаше разказ в разказа, там бе активирана възможността учениците свободно да преизкажат легендата или да я актуализират с помощта на основното сегашно време като реално протичаща пред погледа на неутралния разказвач, но това беше много по-лесно от тези над 20 форми на минало неопределено време, които трябва да се употребят тук, защото планът на настоящото повествование много често се пресича със събития, настъпили преди него.

                Пет от формите на перфекта (миналото неопределено време) могат да се заменят със сегашно. Две безпроблемно, а три от тях – след употребата на някакъв лексикален модификатор за актуализиране на събитията (в дадения по-долу пример това е израза през тези години):

                Защото винаги, когато се е връщал в България, е бил зает с много по-забавни неща да върши, хора да вижда, някъде да е... Часовете му – винаги преброени, а също така си е мислел, че селото, така или иначе, няма къде да избяга.

                Защото винаги, когато през тези години се връща в България, е зает с много по-забавни неща да върши, хора да вижда, някъде да е... Часовете му – винаги преброени, а също така си мисли, че селото, така или иначе, няма къде да избяга.

                Двете преизказни форми в историята за кмета с печелившия лотариен билет също могат да бъдат заменени от минало неопределено време. А преизказната форма „била намерила“ (за лелята, която била намерила купувач на имота) може да остане преизказна, ние само предлагаме нейната замяна с формата на перфекта.

                Но извън тези колебливи шест позиции, в които миналото неопределено време може да бъде или да не бъде употребено, в останалите случаи то е почти неизбежно. А това ужасно много затруднява седмокласниците. Тъкмо свикнат с представата за неутралния, актуално наблюдаващ събитията разказвач; тъкмо свикнат с универсалното сегашно време и спрат да го бъркат с минало свършено (особено при омонимните форми на глаголите от свършен вид в сегашно време, имащи много често огледални съответствия в парадигмата на аориста – минало свършено време) – и трябва да овладеят нещо ново. Това, че неутралният разказвач може да не е видял нещо, което е станало или преди малко зад гърба му, или преди много време, преди той да почне да наблюдава и преразказва текста. Най-напред започват въпросите: Ама как не го е видял, ама как не го знае, нали е всевиждащ и всезнаеш? Ако учителят успешно се пребори с това когнитивно противоречие, идва проблемът с разпознаването на отминалата ситуация и маркирането ѝ с формата на перфекта. Ето това е най-трудният момент при неутралния разказвач, върхът на пирамидата, второто дъно на кивота му. А тук – над 20 такива форми! Е, разбира се, че ще им е трудно на тринайсетгодишните състезатели, такова чудо досега не са виждали.

                В това ще се крие най-големият проблем на преразказните техники – на избраните глаголни форми. В това ще се изразят и най-големите кризи на проверката, и най-големите колебания на оценката. А инак всичко, което описахме по-горе, заедно с тази последна точка от нашия анализ, прави разказа на Карабашлиев труден за преразказ.

                И все пак, когато ние го преразказахме за себе си, за нашите ученици и за целите на анализа, представян тук, видяхме и едно неочаквано улеснение. Текстът на преразказа беше само с 209 знака по-дълъг от оригинала. Да поясним – малко неща трябва да се променят в първоосновата на текста, за да се получи пълноценен и правилен преразказ, малко! Това се вижда в традиционната цветна схема, която прилагаме. Така че ако ученикът е успял да запомни в пълнота съдържанието, с малко усилие и с правилните две глаголни времена е можел да направи отличен преразказ. Но отново опираме до феномена на Мнемозина, без който сме обречени на провал.

                Ще има неочаквани точки на втората част тази година и рядко те ще бъдат в посока нагоре. Но – на война като на война, а на изпит като на изпит. Пак питаме – кой е казал, че трябва да е лесно?

                А ето и нашето трансформационно решение – отново в познатия модел. Приемаме, че имаме седмокласник с феноменална памет, който е успял всичко да запомни, да наизусти текста, така че сяда и го преразказва спрямо точния, дословния оригинал.

                Приятно четене!

Първо да погледнем самия разказ „Череши“

А сега за сравнение да погледнем и първообраза му – разказа „Костилки“

И ЕТО ГО НАКРАЯ НАШЕТО ТРАНСФОРМАЦИОННО РЕШЕНИЕ

БЛАГОДАРИМ ЗА ВНИМАНИЕТО И ВИ ПОЖЕЛАВАМЕ ВИСОКИ ИЗПИТНИ РЕЗУЛТАТИ! :)

Тази година преразказът от романа на Братя Мормареви бе любопитен преди всичко като текст за преразказ.

 Недостатъците му бяха малко. Например нередактираната вече некнижовна форма „чувствуваше“ вместо „чувстваше“, която, освен че е книжна, е и непозната за седмокласниците (макар че това едва ли е валидно за четящите от тях). Вече няколко пъти сме обръщали внимание, че в електронните ресурси на МОН има текстове, свалени от интернет, чийто правопис е по стари издания и в който не са отразени новите пунктуационни правила от ОПРБЕ от 2012 година. Този път разминаване в запетайките няма (като изключим липсата на запетайка пред контактната частица БЕ в израза „Браво, бе!“), както имаше например преди три години във „Войната на таралежите“, но има глагол с остарял правопис. Бял кахър!

Друго неудобство произтичаше от тясната обвързаност на някои детайли от сюжета с предходната глава на романа („Мнимите болни“), от която става ясно защо Досьо си е търкал езика с тебешир и кой е този малчуган без домашно по математика в края на главата, към когото той се обръща с импровизираното прозвище „тебешир“; както и каква е връзката между малкия и парчето от мек варовик, използвано преди десетилетия за писане по училищната дъска. Но това е пренебрежим недостиг, макар и да имаме дълбокото съмнение, че поне половината от седмокласниците от настоящото поколение едва ли знаят защо ученик може да реши да си натрие езика с тебешир.

Най-болезненият пропуск е в това, че тази година от МОН явно не бяха дали необходимите инструкции на квесторите, защото в нито едно от многото училища, в които учат мнозината седмокласници, които познаваме, квесторите не бяха написали на дъската нито имената на героите (четири имена!), нито непознатата дума „кибернетичен“. А това вече е сериозно отклонение от приетите правила или просто своеволно тяхно видоизменяне в процеса на самия изпит. Имената на героите ЗАДЪЛЖИТЕЛНО трябва да се изпишат на дъската от квесторите, а също така и непознатите думи, за които МОН трябва да вземе решение в момента, в който подготвя изпитните варианти, за да ги оформи в кратък показалец след текста (както това бе направено още през далечната 2010-а в разказа „Вида“). Другото е просто непрофесионално, няма нищо общо с педагогиката и е насилие над невръстните съзнания на кандидат-гимназистите. И ако поради някакви причини мъдро бдящите авторитети от Министерството са решили, че в днешния технократичен век няма как на децата да не им е позната думата „кибернетичен“ (това е донейде извинително основание все пак), то нищо не оправдава решението да не бъдат изписани имената на героите – две от които са непопулярни (Досьо и Патри), а едно от които се състои от собствено и фамилно име (Коста Русев).

Толкова за пропуските на МОН тази година – малко са и са незначителни с изключение на последния, но хубаво направеният тест и ловко подбраният преразказ компенсират това. Да се надяваме, че комисията по проверка няма да взима предвид неточностите в личните имена при преразказа, които със сигурност учениците са допуснали!
Но и предимствата на разказа не са за подценяване.

Оригиналното е, че за първи път от 11 години от съществуването на НВО-то след седми клас като изпитен формат, състоящ се от тест и преразказ, в текста за репродукция има обширен пасаж от непряка реч – мислите на Досьо какво да направи, за да напусне училище, без да си навлече неприятни последици. Тези мисли са „сказово“ претопени в гласа на повествователя, но се усещат от читателя като стил, лексикален репертоар и речево поведение на самия Досьо. В преобразуването на полупряката реч в непряка няма нищо сложно – действат същите правила, познати ни от трансформирането на пряката в непряка. Но репликите на Досьо са доста разнородни. Близки са до ежедневното общуване и са оформени в своеобразен вътрешен диалог, в който се редуват речеви форми на констатацията, на въпроса, възражението, пояснението, размисъла, предположението, възторженото съгласие, настойчивостта и отново на въпроса. Всяка една от тези комуникативни структури е оформена в едно отделно изречение и те немилостиво следват една след друга. Така че в случая скритият глас на героя трябва да се препредава с много пояснителни допълнения, разписани внимателно и подробно от ученика, като на всичкото отгоре трябва да се внимава те да бъдат свързани смислово вярно и синтактично правилно.

На второ място идват епизодите, които трябва да бъдат пропуснати и които ние маркираме с жълто оцветяване на текста в по-долу приложения анализ. Някои от фрагментите може да бъдат пропуснати, без това да е напълно задължително (при преразказа от името на герой има спорни ситуации по отношение на свидетелското присъствие и най-вече на умозаключителното установяване на факти, както и на тяхното хипотетично извеждане). Например величествената осанка на учителя Русев следва да се пропусне, защото това е гледна точка на повествователя, а не на невръстен младеж (както се разбира от романа – шестокласник), но може и да се приеме, че Досьо също е имал подобно възприятие по отношение на фигурата на учителя Русев. Сетне – злобата в гласа на Досьо, с която той говори на малкия, също е гледна точка на разказвача, но Досьо отново може сам да осмисли този емоционален нюанс на изказа си, както и самото си психологическо състояние. По-трудно е да не се отстрани от сюжета на преразказа намерението на дежурния ученик да предупреди Досьо за приближаването на Русев – все пак това е намерение в чуждо тяло, в чуждо съзнание. Но пък – от друга страна – написано е, че Досьо долавя уплашения погледна дежурния, което означава, че следи реакциите му, а това води до възможността този микроепизод да бъде включен в преразказа, но само под хипотетична форма – с модални лексикални модификатори за предположителност (може би, навярно, по всяка вероятност, май… искаше да ме предупреди за надвисващата над главата ми опасност). И накрая – размислите на Коста Русев и етапите на осмисляне на ситуацията от негова страна със сигурност трябва да се пропуснат в този преразказ. Те не могат да бъдат преразказани дори под булото на хипотетичността, както би могло това да стане в предишния случай.

А като последна точка на трудност и същевременно на оригиналност на избора на текста идват разговорните фрази, с които той изобилства и които са много трудни за трансформация в непряка реч: „Браво, бе!“, „Я кажи…“, „моето момче“, „Марш сега в клас“, „Къде бе, тебешир?“, „Аз такова…“, както и апосиопезата след фразата „защото все пак…“. А в допълнение към тази на пръв поглед дребна трудност идват и разноликите емоции, придружаващи тези реплики: изненада, ирония, гняв, назидание, наставление, команда, сплашване, гузност, опасение… Описателните конструкции, които предават особеностите на диалога, включващ тези реплики и тези настроения, трябва да са много добре обмислени и осъществени, за да предадат максимално точно и в пълнота комуникативната ситуация.

А по същество преразказът беше лесен като съдържателен низ от събития и действия, като глаголно време, беше изчистен от досадни подробности – спомнете си само описанието на тортата в „Седем хайдути и едно магаре“ или реакциите на котките в „Бабата, която хранеше котките“ и ще видите, че в тазгодишния преразказ няма и помен от тяхната детайлизираща сложност.

Е, не бива да забравим и това, че поне на два пъти седмокласникът трябва не да трансформира реплика, а да я цитира дословно: в символния за Русев израз „моето момче“ и в започването на надписа на Досьо –  „Триъгълникът…“. Но това не е никакво затруднение – все пак последният урок от учебната програма за седми клас включваше и пунктуация на цитати..

С тези основни наблюдения върху положителните страни на избрания текст за преразказ и върху някои от неговите несъвършенства в приложен и в технически план завършваме анализа си тази година и преминаваме към самото трансформационно решение.

И както винаги приемаме идеалния вариант, че ученикът всичко е запомнил от краткия прочит, че знае вече текста наизуст, преди да започне да пише, и просто трябва да реши как точно да го оформи стилово, лексикално и граматически.

Приятно четене!  

А ето я и нашата трансформация.   

Благодарим за вниманието и до скорошни срещи!

Тази година преразказът за НВО след седми клас изненада всички със своята свещена простота. Истината е, че и той има скрити подмолни рифове, но в повествователно отношение това е най-лесният преразказ от името на герой, падал се от 2010 година насам, откакто съществува НВО-то в този свой вид. Нито „Вида“, нито „Акулата“, „Снежният човек и врабчето“ или „Войната на таралежите“ не бяха толкова посредствени в плана на репродуктивната техника.

Този път в разказа на Георги Русафов нямаше нито един епизод, сцена или действие, което да не може да бъде видяно, осмислено или почувствано от героя, от чието име трябваше да се предаде преразказът – момъка. Никога досега седмокласниците не са били улеснявани по този начин. Всички текстови фрагменти, които биха могли да бъдат посочени като подлежащи на отпадане, най-малкото са остро спорни и според нашето мнение спокойно могат да останат като част от рецепцията и съзнанието на героя.

Например описанието му в началото строен като топола, здрав като канара и силен като мечка може да бъде посочено като част от реалността, която героят не осъзнава преди срещата си с мъдрия старец, и съответно да бъде определено като забранен в преразказа елемент. Но същевременно то спокойно може да остане, защото всеки човек осъзнава своите физически дадености, дори и да не ги цени. Това е неудобството по принцип при преразказа от името на герой – има епизоди ,които няма как да бъдат решени еднозначно…

Прочети още …

Тази година на втория модул на малката матура по български език и литература се падна шеста част от детско-юношеския роман на Братя Мормареви „Войната на таралежите“. Текстът трябваше да се преразкаже подробно от името на Маляка.

По начало се приема, че преразказите от името на герой са по-лесни, заради почти пълната липса на езикови изрази, налагащи промяна на глаголното време. Но тази година в преразказа имаше такъв граматичен щрих… Като цяло – канонът на този ученически жанр повелява да се пише само в минало свършено време (използвано съвместно с други подходящи глаголни времена и/или наклонения– виж насоките на Министерството от 2007 година http://liternet.bg/publish2/anonim/nasoki.htm), но в полето на миналото поне изборът е голям – могат да се използват свободно и четирите минали времена в българския език, като основни или като други подходящи времена.

Докато, от друга страна, преразказът от името на неутрален разказвач е обикновено кошмарен за седмокласниците поради необходимостта от постоянно напрегнато внимание по отношение на непрекъснатото трансформиране на глаголното време. Обикновено се дават текстове в аз-форма и в минало време, които трябва да се променят в той-форма и в сегашно време (да го наречем сегашно репортажно време или сегашно реферативно време, защото има и такива подвидове, както пише Руселина Ницолова, и те са по-точни от общоутвърдените представи, че този подтип на презенса е сегашно историческо време). Дългото изнурително заучаване на похватите на времевото преобразуване, особено при глаголите от свършен вид, което много често се оказва, че не е докрай овладяно дори и в последните дни преди изпита, създава донякъде погрешната представа, че преразказът от името на неутрален разказвач е по-труден. Но това не е съвсем така…

Прочети повече...

Заключителните изречения от епилогичната седемнадесета глава на Вазовата повест „Немили-недраги“ с мъчителна и болезнена острота разкриват трагичната съдба на най-обаятелния персонаж сред браилските хъшове – Спиро Македонски. Повторението на метафоричния епитет „бедни“ и реторичното възклицание изразяват дълбокото състрадание на повествователя, издъно покъртен несретната участ на българския юнак. Скръбната интонация на изказа се преплита с усещането за едва сдържания гняв, а реторичният въпрос провокира внушението, че славната смърт в битка за свобода е много по-достойна и благодатна, отколкото животът в следосвобожденска България, където героят отново е немил-недраг, покрусен от неблагодарността на държавните институции и на грандоманското и алчно ново поколение. Заключителната апосиопеза обединява в многозначното си мълчание горестната съпричастност и яростния патос на Вазовия протест срещу бездуховното време, потъпкало свещените идеали за правда, свобода и народно доброденствие на величествената и саможертвена възрожденска епоха.