Тази година на втория модул на малката матура по български език и литература се падна шеста част от детско-юношеския роман на Братя Мормареви „Войната на таралежите“. Текстът трябваше да се преразкаже подробно от името на Маляка.
По начало се приема, че преразказите от името на герой са по-лесни, заради почти пълната липса на езикови изрази, налагащи промяна на глаголното време. Но тази година в преразказа имаше такъв граматичен щрих… Като цяло – канонът на този ученически жанр повелява да се пише само в минало свършено време (използвано съвместно с други подходящи глаголни времена и/или наклонения– виж насоките на Министерството от 2007 година http://liternet.bg/publish2/anonim/nasoki.htm), но в полето на миналото поне изборът е голям – могат да се използват свободно и четирите минали времена в българския език, като основни или като други подходящи времена.
Докато, от друга страна, преразказът от името на неутрален разказвач е обикновено кошмарен за седмокласниците поради необходимостта от постоянно напрегнато внимание по отношение на непрекъснатото трансформиране на глаголното време. Обикновено се дават текстове в аз-форма и в минало време, които трябва да се променят в той-форма и в сегашно време (да го наречем сегашно репортажно време или сегашно реферативно време, защото има и такива подвидове, както пише Руселина Ницолова, и те са по-точни от общоутвърдените представи, че този подтип на презенса е сегашно историческо време). Дългото изнурително заучаване на похватите на времевото преобразуване, особено при глаголите от свършен вид, което много често се оказва, че не е докрай овладяно дори и в последните дни преди изпита, създава донякъде погрешната представа, че преразказът от името на неутрален разказвач е по-труден. Но това не е съвсем така…
Преразказът от името на герой има своите неразрешими трудности за разлика от преразказа от името на неутралния разказвач. Най-значимата, но не най-важната, е тази, че при този тип основен художествен текст (самата литературна творба) цялото действие може да мине през очите и възприятията на героя, но някои епизоди може да не бъдат регистрирани от неговите сетива. Ако неутралният разказвач е всъщност всевиждащ разказвач – може да възпроизведе мисли, чувства, действия и ситуации извън обсега на героите, то „анатомично“ детерминираният преразказ от името на герой трябва да пропуска определени ситуации и тази година в преразказа имаше и такива сюжетни елементи. Но не е това най-изкусната тънкост на привидно лесния преразказ от името на герой. Висшият пилотаж в овладяването на този преразказ е в преценката кои от наблюденията на първоначалния всевиждащ разказвач могат да се представят и като наблюдения на героя, от чието име се преразказва. Там е препъникамъкът на този подтип преразказ и за съжаление – еднозначен отговор няма…
Припомняме преразказа от 2014 година – „Снежният човек и врабчето“ на Светослав Минков. В края на разказа повествователят, вездесъщ разказвач, представя идването на пролетта и разтопяването на снежния човек. Но дали това е било видяно от героя, от чието име трябваше да се направи преразказът – от врабчето, и най-големите специалисти по теория на повествованието не могат да преценят. Не може да преценят това и комисиите за проверка и оценка на изпита, но биха могли поне да публикуват нейде критериите си, за да могат насетне и учителите от цялата страна да разберат в детайли, а не само в най-общи линии, принципите за изграждане, оформяне и оценка на този тип средношколски жанр. Можеше това да направи и МОН – с примери, с насоки, с разяснения. Вместо това обаче се нароиха сборници, в които всеки автор или авторски екип има свое становище по въпроса – и то ако изобщо концепцията на сборника включва тълкуване на техниките и повествователните основи на преразказа… Но МОН не е тук за да дава разяснения, а за да спуска заповеди, така че не можем да се надяваме на подобен късмет, и тогава си спомняме с почти нирванно облекчение максимата на Остап Бендер, че работата по спасяване на давещите се е дело на самите давещи се…
И така, да се гмурнем, за да си поемем после въздух на повърхността…
Тази година уж лесният на пръв поглед преразказ върху „Войната на таралежите“ имаше и трите спънки: промяна на глаголното време на две места; пропускане на два микроепизода, които няма как да бъдат осмислени или възприети от Маляка; и няколко места в текста, в които се възправи неумолимо въпросът трябва ли да се преразкажат тези откъси, в които повествователят говори за децата, но не конкретно за Маляка, не и през окуляра неговите мисловни реакции.
В приведените по-долу трансформационни решения посочваме местата с изпускането на микроепизодите и с промяната на глаголното време, като отсега искаме да разясним, че въодушевлението на децата в изречението Тази възможност ги въодушеви, макар да е психически процес извън нашия герой, има външна изява и затова може да бъде регистрирано от него, а съответно и преразказано от ученика. Не могат единствено да се преразкажат две изречения: изречението Чувстваше тяхната признателност и тя го изпълваше с гордост, защото то се отнася до Камен и Маляка, за разлика от вездесъщия разказвач, не може да знае как се е чувствал приятелят му; и изречението Тези разсъждения отново им възвърнаха самочувствието, тъй като то отразява психическа промяна в колективния образ на децата, която със сигурност засяга и Маляка, но която той няма как да разпознае в облика на своите приятели, защото – за разлика от въодушевлението – тя трудно може да има ярко изразена външна реакция (а и в текста подобна реакция не е спомената).
Остава само да преценим дали наблюденията на повествователя могат да бъдат част от мисловния свят и възприятията на Маляка.
Тук искаме да изразим решително несъгласие с онези постановки, които съветват учениците да преразказват само епизодите, които със сигурност са видени и осъзнати от героя, като под „сигурност“ имат предвид чисто сценичното присъствие на персонажа с действия, мисли и реплики. Това, за съжаление, не е така. Сложното понятие „гледна точка“, използвано с лекота в методическите указания на образователните институции, може да се мени непрекъснато и многостранно в самото ядро на разказа. Ако в „Снежният човек и врабчето“ наистина няма как да разберем „със сигурност“ видяло ли е врабчето разтопяването на снега, или не, то в шеста глава на „Войната на таралежите“ е видима повествователната стратегия на авторите, при която разказвачът наблюдава и осмисля света през окомера на целокупния образ на седемте момчета, част от които е Маляка. Съответно всички онези пасажи, в които повествователят разсъждава върху мечтите на децата, съзнанието им за невъзможност за тренировки в училище, представите им как ще разбият отбора на Пангаров някой ден, дори и недоумяването кой първи е подхвърлил идеята да си направят игрище – всичко това ТРЯБВА да се отрази в преразказа, защото това е психологическата гледна точка на момчетата (и Мормареви много ясно са я представили и в стилизацията на повествованието, говорещо с езика на малките герои, което пък се нарича от големия руски учен Борис Успенски фразеологична гледна точка), а съответно и на Маляка. Тук поне място за колебание няма.
Но има място за един въпрос… Ситуациите с художествените преобразувания са безкрайно много и спорните моменти относно това дали даден епизод се вижда от героя, или не – също. Не е ли редно да бъде издаден справочник със специализирани насоки за създаване на преразказ, одобрен от МОН, написан от авторски екип под ръководство на тази човеколюбива институция? Не за друго, ами за да знаят хилядите учители в страната как единно, по еднакви и ясно зададени критерии да обучават своите възпитаници. Не е ли редно също така да не бъдат давани на национален изпит преразкази от типа на „Снежният човек и врабчето“, за да не изпадат няколко десетки хиляди деца, техните родители и учители в унизително неведение? Но това всъщност са празни въпроси. Министерствата се интересуват от политика, от власт, от „координиране“ с Брюксел, от бумащина и от избори – не и от работа…
Ние пък, понеже не разбираме от гореуказаните неща, работим и заради тях – равновесие в природата и в социума все пак трябва да има. Та може би поради тази причина намерихме две пунктуационни грешки в текста на „Войната на таралежите“: първата е свързана с вметнатата част „все едно“, която не може да се огради с лява разделяща запетайка след едносричния съюз И – не и по новите правописни правила (между две тирета обаче може!). Втората е свързана с липса на ограждаща запетайка след края на подчинено допълнително изречение, което е във вид на косвен въпрос и е преди началото на ново главно. Според новите правописни правила трябва да има – става дума за това изречение: Пангаров поне ги научи как се тренира на един баскет, и ще съжалява за това.
Ние разбираме, че най-лесният начин да се направят изпитните бланки, е да се копира съдържанието на текста на творбата от интернет. Но със сигурност след това е трябвало да се направи още едно от две възможни неща: или текстът да се редактира според новите пунктуационни правила; или да се сложи бележка под линия, че текстът е публикуван с правописа на оригиналното първо книжно издание на творбата (второто, разбира се, не е за предпочитане). Но понеже нито една от тези две възможности не е въплътена в дело и тъй като все пак някой трябва да свърши тази работа, позволихме си отново да възстановим временно нарушеното равновесие за честта на пагона и за радост на учениците. Все пак цяла година сме ги учили на съвременните пунктуационни правила, не върви сега да им кажем, че МОН не ги признава, че не ги спазва или че от разхищение на време в пунктуалности няма време да се занимава и с пунктуация. Това са нашите надежди, нашето бъдеще, нашите пресътворения! Как да им признаем, че в новата политическа фразеология на нашата задъхана съвременност след Ние ги хващаме, те ги пускат иде на дневен ред Ние ги учим, те ги отучват ?!
Е, имаше и нещо хубаво на този изпит. Досега във всяко училище квесторите правеха каквото им хрумне: някои четяха или пускаха преразказа от звукозаписното устройство веднъж, други два пъти; някои даваха преразказа да се гледа по време на звученето, други – след звученето, трети го даваха за пет минути, четвърти за двадесет… Тази година поне споделеният опит на учениците показва, че регламентът на прочита е бил уеднаквен и проведен по напълно идентичен начин във всяко училище… Май с малки изключения, но кой връзва кусур за такива дреболии в сравнение с ланшния и по-ланшния битпазар в провеждането на изпита…
А ето и самите трансформационни решения. Като тяхна водеща постановка е взет идеалният предполагаем случай – че учениците от един акустичен прочит и 15 минути визуален контакт с текста са научили наизуст безпогрешно цялото съдържание и могат да го възпроизведат по памет, като само преобразуват пряката реч в непряка, променят лицето на глаголите и местоименията и добавят по някои трансформационни помощни думи.
Най-напред, разбира се, представяме оригиналния текст.
А сега и нашето решение.
Благодарим за вниманието и до нови срещи!